Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Saumensch, du drekiges — крайно време беше!

Няколко месеца по-късно вече нямаше господин и госпожа Хуберман. С типичния си маниер Роза каза:

— Чуй ме, Лизел, отсега нататък ще ме наричаш мама. — Тя се замисли за миг. — Как викаше на истинската си майка?

Лизел отговори тихо:

— Auch Mama — също мама.

— Е добре, тогава аз съм мама номер 2. — Тя погледна към съпруга си. — А онзи там… — Роза като че ли събираше думите си в ръка и ги оформяше на топка, за да ги хвърли през масата. — Този saukerl , това мръсно прасе — него ще го наричаш татко, verstehst ? Разбра ли?

— Да — побърза да се съгласи Лизел. Бързите отговори се ценяха високо в това семейство.

— Да, мамо — поправи я мама. — Saumensch. Наричай ме мама, когато разговаряш с мен.

В този момент Ханс Хуберман току-що беше приключил със свиването на цигарата си, близвайки преди това листчето хартия. Той погледна към Лизел и й намигна. Тя нямаше да има проблем да го нарича татко.

Тези първи няколко месеца определено бяха най-тежките.

Всяка нощ Лизел сънуваше кошмари.

Лицето на брат си.

Очите му, които се взираха в пода на купето.

Събуждаше се, плувайки в леглото си, пищейки и давейки се сред наводнението от чаршафи. В другия край на стаята, леглото, което беше предвидено за брат й, се носеше в мрака като лодка. Бавно, с възвръщането на съзнанието, то като че ли потъваше в пода. Събуждането не помагаше и обикновено трябваше да мине доста време, преди писъците да спрат.

Може би единственото хубаво нещо на тези кошмари беше, че те довеждаха Ханс Хуберман, нейният нов баща, в стаята й — да я утеши, да я обгърне с обичта си.

Той идваше всяка вечер и стоеше при нея. Първите няколко пъти просто седеше там — един непознат, който прогонваше самотата. Няколко нощи след като се събудеше от поредния кошмар, той й шепнеше „Шт, аз съм тук, всичко е наред.“ Три седмици по-късно я прегръщаше. Доверието се трупаше бързо, благодарение главно на суровата сила на неговата нежност и на самия факт, че беше там . Момичето знаеше, че Ханс Хуберман винаги ще се появи по средата на писъка и няма да я изостави.

Ханс Хуберман седеше със сънени очи на леглото, а Лизел пищеше в ръкавите му, вдишвайки го. Всяка сутрин след два часа тя заспиваше отново, долавяйки миризмата му. Смесица от мъртви цигари, десетилетия боя и човешка кожа. Най-напред момичето поглъщаше всичко това и след това го дишаше, докато отново потънеше в сън. Всяка сутрин той беше на няколко стъпки от нея, смачкан, сгънат почти наполовина на стола. Лизел ставаше от леглото и го целуваше предпазливо по бузата, а той се събуждаше и се усмихваше.

Имаше дни, когато татко й казваше да се върне в леглото и да почака минутка, а след това се появяваше с акордеона си и й свиреше. Лизел седеше и тананикаше, свила пръстите на краката си от вълнение. Никой преди това не й беше подарявал музика. Тя му се усмихваше глупаво, наблюдавайки бръчките, които пълзяха надолу по лицето му и мекия метал в очите му — докато от кухнята не дойдеха познатите ругатни:

— СПРИ ТОЗИ ШУМ, SAUKERL !

В такива случаи татко свиреше по-дълго.

Сетне намигаше на момичето и в отговор тя също му намигаше несръчно.

На няколко пъти, просто за да вбеси мама още малко, той отиваше с инструмента в кухнята и свиреше по време на закуска.

Татковата филия със сладко стоеше наполовина изядена в чинията му, накъдрена от отпечатъците на зъби, а музиката гледаше Лизел в лицето. Знам, че това звучи странно, но тя така го чувстваше. Дясната ръка на татко се разхождаше по клавишите с цвят на кост. Лявата пък натискаше бутоните. (Особено й харесваше, когато той удареше сребърния искрящ бутон на До мажор.) Изподрасканият, но все още блестящ черен корпус се движеше напред-назад, докато ръцете разтягаха акордеона, карайки го да поглъща въздуха и след това да го издишва навън. През тези сутрини в кухнята татко сякаш вдъхваше живот на акордеона.

Предполагам, че схващате смисъла на това.

Как познавате дали нещо е живо?

Проверявате дишането му.

Звукът на акордеона беше и сигнал за безопасност. Настъпило утро. През деня беше невъзможно да сънува брат си. Той щеше да й липсва и Лизел щеше да плаче в малката баня, колкото може по-тихо, но все пак се радваше, че е будна. Първата вечер у Хуберманови тя беше скрила последната нишка, която го свързваше с нея — „Наръчникът на гробаря“ — под дюшека. Понякога изваждаше книгата оттам и я държеше в ръцете си. Взирайки се в буквите на корицата и докосвайки страниците, тя нямаше никаква представа какво пише там. Всъщност нямаше особено значение за какво се разказваше в книгата. Защото тъй или иначе за нея тя си беше важна.