Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Спокойно.

След това дойде ред на портичката, в която тя се вкопчи.

Лизел стоеше там, отказвайки да влезе вътре, а в това време от очите й една след друга се редяха цяла шайка сълзи. На улицата започнаха да излизат хора, но Роза Хуберман ги наруга и те се върнаха там, откъдето бяха дошли.

Най-накрая Лизел Мемингер влезе предпазливо вътре. Ханс Хуберман я държеше за ръката. Малкият й куфар я държеше за другата. Заровена под катовете дрехи, в куфара имаше малка черна книга, която, доколкото знаем, един начинаещ четиринайсетгодишен гробар в безименен град бе търсил през последните няколко часа. Представям си го как казва на шефа си: „Кълна ти се, нямам никаква представа какво се е случило с нея. Търсих я навсякъде. Навсякъде!“ Сигурна съм, че той никога не би се усъмнил в момичето и въпреки това ето я къде беше — черната книга със сребърни думи, гледащи към покрива на нейните дрехи:

Крадецът на книги беше направил първият си удар — началото на една забележителна кариера.

Да, забележителна кариера.

Бързам да призная обаче, че имаше значителна празнина между първата открадната книга и втората. Друг важен момент е, че първата беше открадната от снега, а втората от огъня. Не трябва да пропускаме да отбележим също, че някои от книгите й бяха дадени. Всичко на всичко, Лизел притежаваше четиринайсет книги, но в собствените й очи главна роля в нейната история играеха десет от тях. От тези десет, шест бяха откраднати, една се появи на кухненската маса, две бяха направени за нея от един укрит евреин и още една й беше доставена от един тих, облечен в жълто следобед.

Когато се зае да пише своята история, Лизел се питаше кога точно книгите и думите са започнали да означават не просто нещо, а всичко? Дали това стана, когато зърна за първи път стаята с многобройните лавици? Или когато Макс Ванденбург пристигна, носейки пълни шепи болка и Хитлеровата „Mein Kampf“ 2 2 „Моята борба“ (нем.). — Б.пр. ? Дали беше заради четенето в скривалището? Или след последния марш към Дахау? Или пък заради „Игрословецът“? Може би никога няма да има точен отговор кога и къде се случи това. Но аз май малко избързвам. Преди да се занимаем с тези неща, трябва да хвърлим светлина върху първоначалната среща на Лизел Мемингер с улица „Химел“ и изкуството saumensch.

Когато пристигна, по ръцете й все още се виждаха следите от снежните ухапвания и замръзналата кръв по пръстите й. Всичко в нея говореше за недояждане. Пищяли като жици. Ръце като закачалки. Усмивката не дойде лесно на лицето й, но когато дойде, това беше усмивката на гладно момиче.

Косата й беше почти по германски руса, но тя имаше опасни очи. Тъмнокафяви. Ако живеехте в Германия по това време, не бихте искали да имате кафяви очи. Може би ги беше наследила от баща си, но нямаше как да знае това, защото не го помнеше. Но все пак имаше едно нещо, което знаеше за него. Това беше етикет, който тя не разбираше.

Лизел я беше чувала на няколко пъти през последните години.

„Комунист.“

Имаше пансиони, претъпкани с хора, стаи пълни с въпроси. И тази дума. Странна дума, която винаги беше някъде там, застанала в ъгъла, наблюдавайки от тъмното. Тя носеше костюми, униформи. Където и да отидеха, тя беше там, всеки път когато баща й бъдеше споменат. Лизел можеше да я помирише и да я вкуси. Но не можеше да я кажа буква по буква и не я разбираше. Когато попита майка си какво означава, тя й отговори, че това не е важно, и че не трябва да се тревожи за такива неща. В един пансион имаше една енергична жена, която се опитваше да научи децата да пишат с въглен върху стена. Лизел се изкушаваше да я попита за значението й, но това така и не се случи. Един ден жената беше отведена за разпит. И не се върна повече.

Когато Лизел пристигна в Молкинг, тя имаше някакво смътно подозрение, че е спасена, но това не беше утеха. Ако майка й я обичаше, защо я остави на този чужд праг? Защо? Защо?

Защо?

Обстоятелството, че знаеше отговора — или поне приблизително верния отговор — не я утешаваше. Майка й беше постоянно болна и никога нямаше пари да се лекува. Лизел знаеше това. Но това не означаваше, че трябва да го приеме. Колкото и пъти да й кажеха, че е обичана, тя никога нямаше да приеме изоставянето като доказателство. Нито не можеше да промени факта, че е едно изгубено мършаво дете на чуждо място, с чужди хора. Само̀.