Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Понякога тя прошепваше думата мама и виждаше лицето на майка си стотици пъти в един-единствен следобед. Но това бяха малки нещастия в сравнение с ужасите на сънищата. Никога не се беше чувствала толкова безкрайно самотна, колкото в неизбродните пространства на съня.

Сигурна съм, вече сте забелязали, че в къщата нямаше други деца.

Хуберманови си имаха две свои деца, но те вече бяха големи и не живееха там. Ханс Младши работеше в центъра на Мюнхен, а Труди беше прислужница и детегледачка. Скоро те и двамата щяха да бъдат във войната. Единият щеше да прави куршуми. Другият щеше да стреля с тях.

Училището, както можете да си представите, беше пълен провал.

Макар да беше държавно, то беше под тежко католическо влияние, а Лизел беше лютеранка. Което не вещаеше особено добри последствия. Сетне те откриха, че тя не може да чете и да пише.

Затова унизително беше изпратена при най-малките деца, които току-що бяха започнали да учат азбуката. Макар да беше тънка и бледа, тя се чувстваше огромна сред дребосъчетата и често й се искаше да е още по-бледа, така че да изчезне напълно.

Дори у дома нямаше кой да й помогне.

— Не го моли за помощ — заявяваше майка й. — Този Saukerl . — Татко се взираше през прозореца, както често правеше. — Той напусна училище, когато беше в четвърти клас.

Без да се обръща, татко отговаряше спокойно, но със злъч:

— Е, не питай и нея. — Той тръсна пепелта от цигарата си навън. — Тя напусна училище, когато беше в трети клас.

В къщата нямаше книги (освен онази, която беше скрила под дюшека си) и на Лизел не й оставаше нищо друго освен да шепне азбуката, преди да й бъде казано съвсем недвусмислено да пази тишина и да престане с това мънкане. Едва по-късно, когато имаше един инцидент с напишкване по време на кошмар, беше сложено началото на нейното допълнително обучение по четене. Неофициално, то беше наречено полунощен час, въпреки че обикновено започваше около два сутринта. Но за това по-късно.

В средата на февруари, когато стана на десет, Лизел се сдоби с една стара кукла с липсващ крак и жълта коса.

— Това беше най-доброто, което можехме да направим — извини се татко.

— Какви ги приказваш? Тя има късмет, че получи и това — поправи го мама.

Ханс продължи да изучава оцелелия крак на куклата, докато Лизел изпробва новата си униформа. Навършените десет години означаваха Хитлерова младеж. Хитлеровата младеж означаваше малка кафява униформа. И като момиче, Лизел беше записана в СГД.

Първото нещо, с което се заемаха там, беше да те научат да казваш „ Heil Hitler “, както трябва. Сетне следваше маршируване, превързване на рани и шиене на дрехи. Имаше също ходене на излети и други такива мероприятия. Сряда и събота бяха определени като дни за сбирки, следобед от три до пет.

Всяка събота татко отвеждаше Лизел там и я взимаше два часа по-късно. Те никога не говореха много за това. Просто се държаха за ръце и слушаха звука от стъпките си, а татко изпушваше една-две цигари.

Единственият проблем беше, че татко постоянно излизаше някъде. Вечер той влизаше във всекидневната (която беше два пъти по-голяма от спалнята на Хуберманови), изваждаше акордеона от стария шкаф и се промъкваше покрай кухнята към входната врата.

Докато вървеше по улица „Химел“, мама отваряше прозореца и извикваше:

— Не се прибирай прекалено късно!

— Не викай толкова силно — отвръщаше й той.

— Saukerl! Целуни ме по задника! Ще викам колкото си искам!

Ехтящите й ругатни го следваха по улицата. Ханс не се обръщаше, не и преди да е сигурен, че Роза се е прибрала. През тези вечери с акордеона в ръце той се извръщаше в края на улицата, точно преди магазина на фрау Дилер на ъгъла, за да види фигурата, заместила жена му на прозореца. Дългата му призрачна ръка се вдигаше за кратко, преди да се обърне отново и да продължи бавно нататък. Следващият път, когато Лизел го виждаше, беше в два сутринта, когато той я изтръгваше бавно от кошмара й.

Вечерите в малката кухня бяха неизменно шумни. Роза Хуберман винаги нареждаше нещо и нейният словесен поток неизменно приемаше формата на schimpfen — постоянни спорове и оплаквания. Не че имаше с кого да спори, но мама успяваше вещо да се възползва от всяка открила се възможност. Тя можеше да спори с целия свят в онази кухня и почти всяка вечер го правеше. След като вечеряха и татко излезеше, Лизел и Роза обикновено оставаха вкъщи и Роза се заемаше с гладенето.