Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

По няколко пъти в седмицата, преди да се прибере от училище, Лизел обикаляше с мама улиците на Молкинг, взимайки и доставяйки пране и гладене в по-заможната част на града. Улица „Кнаупт“, улица „Хейде“. И още няколко други. Роза даваше изгладените дрехи и взимаше торбите за пране с услужлива усмивка, но веднага щом вратата се затвореше и се отдалечаха малко, тя започваше да ругае „тези мързеливи богаташи с всичките им пари.“

— Твърде са важни, за да си изперат дрехите сами — казваше Роза, въпреки че зависеше от тях. — А пък този — продължаваше да нарежда тя, говорейки за хер Фогел от улица „Хейде“, — наследи всичките си пари от баща си. И сега ги пилее по жени и пиене. И разбира се, по пране и гладене.

Всички, като по списък, ставаха обект на нейното презрение.

Хер Фогел, хер и фрау Фафелхюрвер, Хелена Шмид, семейство Вайнгартнер. Те всички бяха виновни за нещо.

Освен че беше пияница, отдаден на разточителен разврат, според Роза Ернст Фогел постоянно се чешеше по въшливата глава, преди да близне пръстите си и да й подаде парите.

— Ще трябва да ги измия някъде на връщане — обобщаваше тя.

Семейство Фафелхюрвер пък правеха обстоен оглед на резултатите.

— „ Не искам гънки по тези ризи, моля — имитираше ги Роза. — А също и по този костюм. “ Стоят там и ги разглеждат точно пред мен. Точно под носа ми! Тези G’sindel — тези боклуци.

Вайнгартнерови очевидно бяха глупави хора, чиято котка — истински Saumensch! — постоянно си сменяше козината.

— Знаеш ли колко време ми е необходимо, за да махна космите й. Те са навсякъде!

Хелена Шмид беше богата вдовица.

— Тази саката вещица, само седи там и си пилее времето. През целия си живот не е работила и един ден.

Най-много презрение обаче Роза стоварваше върху улица „Гранде“ №8. Голяма къща на висок хълм в горната част на Молкинг.

— А пък това е къщата на кмета — каза тя, посочвайки с ръка първия път, когато отидоха там. — Този мошеник. Жена му си седи вкъщи по цял ден, но е твърде стисната, за да запали печката, и затова у тях е винаги студено. Тя е луда! — заключи Роза и сетне натърти: — Абсолютно луда! — Когато се спряха отпред, тя кимна по посока на вратата. — Ти иди.

Лизел изпадна в ужас. Грамадна врата с месингово чукало в края на малко стълбище.

— Какво?

— Не ми викай „какво“, ами върви, Saumensch .

И Лизел тръгна. Тя мина по пътеката, изкачи се по стълбите, поколеба се и почука.

Вратата отвори една хавлия.

В нея имаше жена с учудени очи, бухнала коса и покрусен вид. Тя видя мама близо до портата отпред и подаде на момичето торба с дрехи за пране.

— Благодаря — каза Лизел, но не дочака отговор. Вместо това се чу звука на затваряща се врата.

— Видя ли? — каза мама, когато Лизел се върна. — Ето това трябва да търпя. Тези богати негодници, тези мързеливи свине…

Докато се отдалечаваше с торбата в ръка, Лизел се обърна. Месинговото чукало я гледаше от вратата.

Когато приключеше с хулите си по адрес на хората, за които работеше, Роза Хуберман насочваше гнева си към другата си любима жертва. Нейният съпруг. Поглеждайки торбата с прането и схлупените къщи, тя нареждаше, нареждаше и нареждаше:

— Ако баща ти струваше нещо — съобщаваше Роза на Лизел, докато вървяха из Молкинг, — нямаше да се налага да правя това. — Тя изсумтя презрително. — Бояджия! Защо се омъжваш за този Arschloch ? Това ми казаха те, моите родители. — Стъпките им хрущяха по паважа. — И ето докъде стигнах, обикалям по улиците и се блъскам по цял ден в кухнята, само защото този Saukerl никога не може да си намери работа. Или по-точно истинска работа. Знае само да разтяга жалкия си акордеон в онези мръсни дупки до късно през нощта.

— Да, мамо.

— И това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — Очите на майка й бяха като две светлосини изрезки, залепени върху лицето й.

Те продължиха да вървят.

А Лизел носеше торбата.

У дома дрехите бяха изпрани в котел непосредствено до печката, окачени до камината във всекидневната и изгладени в кухнята. Всъщност, за Роза, кухнята беше истинското поле за подвизи.

— Чу ли това? — питаше я майка й почти всяка вечер. В ръката си държеше ютията, нагрята на печката. Осветлението в цялата къща беше приглушено и Лизел седеше на кухненската маса, взирайки се в пролуките на огъня, който гореше пред нея.

— Какво? — отвърна тя. — Какво да чуя?

— Това пак беше Холтцапфел. — Майка й вече беше скочила от стола си. — Тази Saumensch току-що отново се изплю на вратата.