Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Този път се опитаха да махнат Лизел от вратата. Както можете да предположите, тя започна да протестира и Руди се съгласи да остане.

— Добре, добре — усмихна се той. — Нека да пази, щом иска. — Сетне реализаторът потри ръце.

Снегът бе спрял да вали над мръсната улица и сега между тях имаше стотици кални отпечатъци. Руди се засили и стреля, а Лизел се хвърли и успя да отклони някак си топката с лакът. Когато се изправи усмихната, първото нещо, което видя, беше една снежна топка, която се разби в лицето й. Половината от нея беше кал и болката беше силна и пареща.

— Хареса ли ти това? — Момчето се ухили и хукна да гони топката.

— Saukerl — прошепна Лизел. — Речникът на новия й дом явно беше лесен за усвояване.

Луд или не, Руди беше предопределен да бъде най-добрият приятел на Лизел. Една снежна топка в лицето несъмнено беше съвършеното начало на едно трайно приятелство.

Няколко дни след като Лизел тръгна на училище, тя се сближи с децата от семейство Щайнер. Майката на Руди, Барбара, го накара да й обещае, че ще придружи новото момиче, главно защото бе чула за снежната топка. В интерес на истината, Руди с готовност се съгласи. Той в никакъв случай не беше някакъв начинаещ женомразец. Нещо повече, той харесваше момичета, харесваше и Лизел (оттам и снежната топка). Всъщност Руди Щайнер беше един от онези дръзки малчугани, които имаха високо мнение за себе си по отношение на дамите. Във всяко детство като че ли има едно такова момче, което отказва да се страхува от противоположния пол, само защото всички други споделят този страх, и не се бои да взима решения. В този случай Руди вече бе взел своето решение по отношение на Лизел Мемингер.

По пътя за училище той се опита да изтъкне някои забележителности на града. Когато се чуха и други гласове на някои от братята и сестрите му, той каза на по-малките от него да си затварят устите, а по-големите му казаха да си затваря неговата. Като начало Руди насочи вниманието на Лизел към малък прозорец на втория етаж на една кооперация.

— Там живее Томи Мюлер. — Виждайки, че Лизел не си спомня за кого става дума, той добави: — Онзи с тиковете. Когато беше на пет години, той се загуби на пазара в най-студения ден от годината. Три часа по-късно, когато го намериха, се беше вкочанил от студ и ужасно го болеше ухото. После и двете му уши се възпалиха, направиха му три-четири операции и докторите съсипаха нервите му. Затова сега потрепва.

— И е слаб по футбол.

— Най-слабият.

След това дойде ред на ъгловия магазин на фрау Дилер на края на улица „Химел“.

Фрау Дилер беше чепата жена с очила с дебели стъкла и зъл поглед. Тя го беше усъвършенствала, за да обезкуражи всякаква идея за кражба от магазина й, който обслужваше със стойката на войник, леден глас и дъх, в който се долавяше уханието на „хайл Хитлер“. Самият магазин беше бял, студен и съвършено безкръвен. Малката къща, която беше притисната до него, тръпнеше малко по-силно от останалите сгради на улица „Химел“. Фрау Дилер предизвикваше това чувство и то беше единственото безплатно нещо в района на нейното владение. Тя живееше за своя магазин, а магазинът й живееше за Третия райх. Дори когато въведоха купони по-късно през същата година, се чуваше, че продавала някои трудни за намиране стоки под тезгяха и сетне дарявала парите на Нацистката партия. На стената зад стола, на който обикновено седеше, имаше фотография на фюрера в рамка. Ако влезехте в магазина й, без да кажете „хайл Хитлер“, нямаше да бъдете обслужени. Когато минаха покрай витрината на въпросния магазин. Руди насочи вниманието на Лизел към злобните очи зад бронирани стъкла, които ги следяха отвътре.

— Казвай „хайл“, винаги когато влизаш там — предупреди я той хладно.