Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Той ги подгони, крещейки подир тях. Започна с думите „ Geh scheissen! “, но сетне нещата бързо загрубяха. В началото ругатните му бяха насочени само към момчето, но скоро дойде ред и на Лизел.

— Ти, малка уличница! — ревеше той по неин адрес. Думите се стовариха в гърба й. — Никога не съм те виждал преди! — Представяте ли си, да нарече едно десетгодишно момиче уличница! Такъв си беше Фификус. Мнозина бяха на мнение, че той и фрау Холцапфел биха били чудесна двойка. — Върнете се тук! — бяха последните думи, които Лизел и Руди чуха, докато продължаваха да тичат.

Спряха, чак когато стигнаха до улица „Мюнхен“.

— Хайде — каза Руди, когато успяха да си поемат дъх. — Малко по-надолу е.

Той я заведе на стадиона „Хуберт“, сцената на инцидента „Джеси Оуенс“, където останаха да стоят с ръце в джобовете. Пистата се простираше пред тях. Само едно нещо можеше да се случи тук. И Руди пристъпи към действие.

— Сто метра — подхвърли той. — Обзалагам се, че не можеш да ме победиш.

Лизел нямаше да подмине това предизвикателство:

— Обзалагам се, че мога.

— И какво ще заложиш, малка Saumensch ? Имаш ли пари?

— Разбира се, че не. А ти?

— Не. — Но Руди имаше идея. В този случай в него се обади любовникът: — Ако те победя, ще ми дадеш да те целуна. — Той клекна и започна да навива крачолите на панталоните си.

Лизел, меко казано, беше разтревожена.

— Защо искаш да ме целунеш? Аз съм мръсна.

— Аз също. — Руди очевидно не виждаше съществена пречка в малко мръсотия. И за двамата беше минало доста време от последната им баня.

Лизел мислеше над това, докато изучаваше мършавите крака на своя противник. Всъщност те бяха почти като нейните. Не може да ме победи, казваше си тя. Сетне кимна сериозно. Това беше просто една сделка.

— Можеш да ме целунеш, ако ме биеш. Но ако аз те бия, вече няма да пазя на вратата, когато играем мач.

Руди претегли нещата.

— Става — каза накрая той и си стиснаха ръцете.

От сивото мъгливо небе бяха започнали да падат малки капчици дъжд.

Пистата беше по-кална, отколкото изглеждаше.

И двамата състезатели бяха готови.

Руди хвърли един камък във въздуха, за да замести пистолетния изстрел. Когато той паднеше на земята, можеха да стартират.

— Почти не виждам линията на финиша — оплака се Лизел.

— А аз да не би да я виждам?

Те се втурнаха един до друг, бутайки се с лакти в опит да вземат предимство.

Пистата беше хлъзгава и покрита с локви и на около двайсетина метра от финала и двамата се строполиха на земята.

— Боже! — извика Руди. — Целият съм в лайна!

— Това не са лайна — поправи го Лизел, — а кал. — Макар да не беше съвсем сигурна, имайки предвид колко хлъзгави бяха последните пет метра до финиша. — Да кажем ли, че сме завършили наравно?

Руди погледна към нея, целият остри зъби и немирни сини очи. Половината му лице беше покрито с кал.

— Ако кажем, че сме завършили наравно, ще си получа ли целувката?

— На куково лято. — Лизел се изправи и започна да чисти калта от сакото си.

— Ще направя така, че вече да не си вратар.

— Предпочитам да си бъда вратар.

Докато вървяха по улица „Химел“, Руди я предупреди:

— Един ден, Лизел, ти ще бъдеш готова на всичко, за да ме целунеш.

Но Лизел беше на друго мнение.

Тя се закле.

Докато тя и Руди Щайнер бяха живи, тя никога нямаше да целуне този жалък мръсен Saukerl , особено пък днес . Имаше по-важни неща, за които да мисли. Тя погледна покритата си с кал униформа и заяви очевидното.

— Тя ще ме убие.

Лизел, разбира се, имаше предвид Роза Хуберман, известна също като мама, и тя наистина едва не я уби. Думата Saumensch бе споменавана особено често по време на наказанието. Лизел беше направена на кайма.

Както вече знаем, Лизел не беше още дошла на улица „Химел“, когато Руди извърши своето най-позорно деяние в детството. Но поглеждайки назад, на нея й се струваше, че сякаш е била там. В паметта си Лизел като че ли беше станала член на въображаемата публика на Руди. Никой не споменаваше нищо за този случай, но Руди компенсира това с толкова живо описание, че когато Лизел си мислеше за инцидента „Джеси Оуенс“, тя имаше чувството, че е видяла всичко с очите си.

Годината беше 1936-та. Олимпийските игри. Игрите на Хитлер.

Джеси Оуенс току-що беше завършил щафетното бягане на 4 Х 100 метра, печелейки четвъртия си златен медал. Новината за отказа на Хитлер да се ръкува с него и приказките, че той не е точно човек, защото е черен, бяха обиколили света. Дори и най-расистки настроените германци обаче бяха смаяни от Джеси Оуенс и мълвата за неговите постижения беше успяла някак да мине през пролуките. Никой не беше толкова впечатлен, колкото Руди Щайнер.