Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Цялото му семейство беше във всекидневната, когато той се измъкна незабелязано, отправяйки се към кухнята. Там Руди извади една голяма буца въглища и я стисна в малката си ръка.

— Сега или никога. — На лицето му имаше усмивка. Можеше да пристъпи към действие.

Намаза се добре с дебел слой въглищен прах, докато целият стана черен. Не пропусна и косата си. Накрая се огледа критично.

Момчето се усмихна почти маниакално на отражението си в прозореца и сетне по шорти и фланелка отмъкна тихо колелото на по-големия си брат, отправяйки се към спортната площадка „Хуберт“. В джоба си беше пъхнал няколко буци въглища, в случай че новият му телесен цвят се изтрие.

Във въображението на Лизел луната през онази нощ беше като пришита към небето. А облаците бяха закърпени около нея.

Ръждясалият велосипед изскърца страдалчески и спря до оградата на игрището. Руди слезе от него. Прехвърли се от другата страна и се отправи към началото на стометровата писта. Ентусиазирано, направи няколко непохватни разтягания, после си изкопа стартови дупки в пръстта.

В очакване на момента крачеше напред-назад, концентрирайки се под тъмното небе, неотклонно наблюдаван от луната и облаците.

— Оуенс изглежда във форма — започна да коментира той. — Това може да бъде най-голямата му победа над…

Той стисна въображаемите ръце на другите лекоатлети и им пожела успех, макар че знаеше истината. Те нямаха шанс.

Съдията им даде знак да пристъпят напред. Всеки квадратен сантиметър от стадиона „Хуберт“ се изпълни с въодушевена тълпа. Те викаха едно-единствено нещо. Скандираха името на Руди Щайнер — и неговото име беше Джеси Оуенс.

Сетне всички замлъкнаха.

Босите му крака се заровиха в пръста. Той я усещаше между пръстите си.

По сигнал на рефера Руди се надигна в клекнало положение и после изстрелът проряза дупка в нощта.

През първата една третина от спринта всичко бе наред, но беше само въпрос на време въглищният Оуенс да стане целият на ивици.

— Оуенс е напред — крещеше момчето пронизително, докато тичаше по празната писта, право напред към бурните аплодисменти на олимпийската слава. Той дори почувства как гърдите му късат лентата, когато прелетя през нея, заемайки първо място. Най-бързият човек на света.

Нещата отидоха на зле едва по време на почетната му обиколка. Сред тълпата близо до финиша го чакаше баща му, подобен на караконджул. Или поне караконджул в костюм. (Както беше споменато по-рано, бащата на Руди беше шивач. Човек рядко можеше да го види на улицата без костюм и вратовръзка. В този случай беше само с костюм и раздърпана риза.)

— Was ist los? — каза той на сина си, когато момчето се приближи в целия си въглищен блясък. — Какво по дяволите става тук? — Тълпата изчезна. Внезапно се надигна вятър. — Бях заспал на стола си, когато Курт забеляза, че си изчезнал. Всички излязоха да те търсят.

Господин Щайнер беше забележително вежлив човек при нормални обстоятелства. Но да намери едно от децата си черно като въглен в една лятна вечер не можеше да мине за нормално обстоятелство в неговите очи.

— Момчето е полудяло — промърмори той, признавайки вътрешно, че когато имаш шест деца, нещо такова неизбежно трябваше да се случи. Най-малко едно от тях щеше да се окаже черна овца. — Господин Щайнер продължи да го наблюдава, очаквайки обяснение. — Е?

Задъханият Руди се наведе напред и сложи ръце върху коленете си.

— Аз бях Джеси Оуенс. — Отговорът му прозвуча така, сякаш това беше най-обикновеното нещо на света. Тонът му сякаш казваше: „А на теб на какво ти прилича, по дяволите?“ Този тон обаче изчезна, когато видя печата на постоянното недоспиване върху очите на баща си.

— Джеси Оуенс? — Господин Щайнер беше от онези хора, които изглеждат малко недодялани. Гласът му беше грубоват и неподправен. Тялото му беше високо и тежко, като дъб. Косата му приличаше на трески за разпалка. — И какво за него?

— Нали го знаеш, татко, Черната магия?

— Ще ти дам аз една черна магия. — Той хвана ухото на сина си между палеца и показалеца си.

Руди трепна.

— Ох, наистина боли.

— Така ли? — Баща му обаче беше по-загрижен за лепкавия въглищен прах, който изцапа пръстите му. „Нима се е намазал целия? — мислеше си той. — Та дори и ушите си!“ — Да вървим.

На път за вкъщи господин Щайнер реши да поговори с момчето за политика, доколкото беше възможно. Едва след години Руди щеше да разбере баща си, когато беше твърде късно, за да го е грижа какво е разбрал.