Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Заглавието на първата глава беше: „Стъпка първа: Избор на правилните инструменти.“ Кратко встъпление нахвърляше в общи линии съдържанието на следващите двайсет страници. Видовете лопати, кирки и ръкавици бяха изброени точка по точка, изтъкваше се и необходимостта от правилното им съхранение. Копаенето на гробове беше сериозно нещо.

Докато Ханс прелистваше страниците, той чувстваше очите на Лизел върху себе си. Те го търсеха и се взираха в него в трепетно очакване на първите думи, които ще се отронят от устните му.

— Ето тук. — Той се размърда отново и й подаде книгата. — Виж тази страница и ми кажи колко думи можеш да прочетеш.

Тя я погледна — и излъга.

— Около половината.

— Прочети ми някои от тях.

Но тя, разбира се, не можеше. Когато я накара да му посочи думите, които разчиташе, там имаше всъщност само три такива — трите главни думи в немския език за означаване на пълен член. А думите на цялата страница бяха общо около двеста.

„Може би ще се окаже по-трудно, отколкото съм предполагала“, помисли си Лизел за миг.

Ханс се наведе напред, стана и излезе.

Този път, когато се върна, каза:

— Всъщност имам по-добра идея. — В ръката си държеше дебел дърводелски молив и шкурка. — Да започнем от самото начало. — Лизел не видя причина да спори.

На опакото на един от листовете шкурка, в левия край, той очерта малък квадрат и тикна вътре в него едно главно „А“. В противоположния ъгъл сложи малко „а“. Дотук добре.

— А — каза Лизел.

— Коя дума започва, с „А“?

Тя се усмихна.

— Aphel.

Ханс написа думата с големи букви и нарисува една разкривена ябълка под нея. Той все пак беше бояджия, а не художник. Когато приключи, вдигна глава и каза:

— А сега буквата „В“.

Докато напредваха през немската азбука, очите на Лизел ставаха все по-големи. Тя беше правила това и в училище, заедно с децата от забавачницата, но този път беше по-добре. Сега нямаше други освен нея и не се чувстваше така огромна. Беше й приятно да наблюдава ръката на баща си, докато изписваше думите и чертаеше недодяланите си рисунки.

— Е, хайде, Лизел — каза той, докато момичето си блъскаше главата. — Нещо, което започва със „S“. Лесно е. Много съм разочарован от теб.

Тя не можа да измисли нищо.

— Хайде! Помисли си за мама — подшушна й той закачливо.

И в този момент думата се стовари върху лицето й като плесница.

— SAUMENSCH! — извика тя и татко избухна в смях. — Шт, не трябва да вдигаме толкова шум — каза момичето.

Но той продължи да се смее на глас, докато пишеше думата, допълвайки я с една от своите характерни рисунки.

— Татко! — прошепна Лизел. — Аз нямам очи!

Той помилва момичето по косата. Беше паднала в капана му.

— С усмивка като тази — каза Ханс Хуберман, — не ти трябват очи. — Той я прегърна и сетне погледна отново рисунката с лице от топло сребро. — А сега буквата „ Т “.

Когато минаха през цялата азбука и я преговориха дузина пъти, татко се наведе напред и каза:

— Може би стига за днес?

— Само още няколко думи.

Но той беше категоричен.

— Достатъчно. Като се събудиш, ще ти посвиря на акордеон.

— Благодаря ти, татко.

— Лека нощ. — Тих едносричен смях. — Лека нощ, Saumensch .

— Лека нощ, татко.

Той изключи лампата, върна се и седна на стола. В тъмнината Лизел държеше очите си отворени. Тя наблюдаваше думите.

И така продължи.

През следващите няколко седмици на лятото среднощният урок започваше в края на всеки кошмар. Имаше още две подмокряния в леглото, но Ханс Хуберман просто повтаряше героичното си упражнение с мръсните чаршафи и се залавяше с урока по четене, рисувайки и рецитирайки. През ранните утринни часове, тихите гласове бяха гръмки.

В четвъртък, малко преди три часа следобед, мама каза на Лизел да се приготви, защото двете трябва да разнесат готовото пране. Татко обаче имаше други планове.

Той влезе в кухнята и каза:

— Съжалявам, мамо, но тя няма да дойде с теб днес.

Мама дори не си направи труда да вдигне глава от торбата с прането.

— А теб кой те е питал, Arschloch ? Хайде, Лизел.

— Тя има урок по четене — обясни той, след което се усмихна на Лизел и й намигна. — С мен. Аз й преподавам. С нея ще отидем до река Ампер, където се учех да свиря на акордеон.

Сега вече бе привлякъл вниманието й.

Мама остави прането на масата, готвейки се да вложи в думите си подобаваща доза цинизъм.