Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Лятото на 1939 г. вървеше забързано или може би Лизел бързаше. Играеше футбол с Руди и другите деца от улица „Химел“ (основно забавление през цялата година), разнасяше прането из града с мама и учеше думи. И то като че ли свърши няколко дни, след като беше започнало.

До края на годината се случиха две важни неща.

Началото на септември.

В Молкинг беше хладен ден, когато войната започна и работата ми нарасна.

Светът говореше за нея.

Заглавията във вестниците звучаха приповдигнато.

Гласът на фюрера гърмеше по германските радиа: „Ние няма да се предадем. Няма да се спрем. Победата ще бъде на наша страна. Нашето време дойде.“

Германското нашествие в Полша беше започнало и хората се събираха навсякъде, за да слушат новини за него. Улица „Мюнхен“, като всички главни улици в Германия, оживя с началото на войната. Миризмите, виковете. Преди няколко дни се чу, че ще има купони и сега това вече беше официално оповестено. Англия и Франция изпратиха своите декларации на Германия. Да откраднем една фраза от Ханс Хуберман:

Забавлението започна.

В деня, в който войната беше обявена, татко бе имал късмета да получи поръчка за работа. На път за вкъщи, той взе от земята един захвърлен вестник и вместо да се наведе и да го мушне между кутиите с боя в количката си, го сгъна и го пъхна под ризата си. Когато се прибра у дома, потта беше изсмукала мастилото върху кожата му. Вестникът се озова на масата, но новините бяха отпечатани върху гърдите му. Татуировка. Разкопчал ризата си, той гледаше надолу под несигурното осветление в кухнята.

— Какво пише там? — попита Лизел. Тя гледаше ту черния отпечатък върху кожата, ту вестника.

— „Хитлер завзема Полша“ — отговори той и се отпусна тежко на един стол. — „ Deutschland uber Alles “ — прошепна Ханс Хуберман, но в гласа му не прозвуча особен патриотизъм.

На лицето му се изписа пак онзи израз — неговото акордеоново лице.

Така започна една война.

Лизел скоро беше въвлечена в друга.

Близо месец след началото на учебната година тя беше преместена в подходящия за нея клас. Може би си мислите, че причината за това е било по-доброто й четене, но не беше така. Въпреки несъмнения напредък, Лизел все още четеше трудно. Изреченията й се изплъзваха. Думите й играеха номера. Всъщност тя беше преместена в по-горен клас, защото беше започнала да саботира забавачницата. Отговаряше на въпросите, зададени на други деца, и говореше на висок глас. На няколко пъти получи така наречения Watschen в коридора.

В новия си клас Лизел беше отведена настрани, сложена на един стол и учителката, която по случайност беше и монахиня, й каза да си затваря устата. Руди погледна към нея от другия край на класната стая и й помаха с ръка. Лизел му помаха в отговор и се опита да не се усмихне.

У дома тя беше доста напреднала с четенето на Гробарския наръчник заедно с татко. Те обграждаха с кръгче думите, които тя не разбираше, и на следващия ден се заемаха с тях в мазето. Лизел си мислеше, че е напреднала достатъчно. Но не беше така.

Някъде в началото на септември в училище бяха проведени изпити. Един от тях беше по четене. Всяко дете трябваше да излезе пред класа и да прочете откъс, избран от учителката. Беше мразовита сутрин, но слънцето сияеше ярко. Ореол обграждаше мрачната жетварка, сестра Мария. (Между другото, допада ми тази представа на хората за мрачната жетварка с нейната коса. Намирам я за забавна.)

В огряната от слънцето стая имената гърмяха едно след друго, изричани наслуки:

— Валденхайм, Леман, Щайнер.

Всички ставаха един по един и четяха, представяйки се кой както може. Руди беше изненадващо добър.

По време на изпита Лизел седеше, обзета едновременно от трепетно очакване и мъчителен страх. Ужасно искаше да провери себе си и да види доколко е напреднала. Щеше ли да се справи. Можеше ли да се доближи до Руди и останалите?

Всеки път, когато сестра Мария погледнеше списъка си, сноп от нерви се стягаше около ребрата на Лизел. Той се появи най-напред в стомаха й, но сетне пропълзя и нагоре. Скоро щеше да се усуче около шията й като дебело въже.

Когато Томи Мюлер приключи посредственото си представяне, учителката огледа стаята. Всички бяха чели. С изключение на нея.