Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

В известен смисъл това беше съдба.

Нали разбирате, някои може би ще кажат, че нацистка Германия е била построена върху антисемитизма, един свръхревностен водач и нация от изпълнени с омраза фанатици, но истината е, че всички тези неща можеха да не доведат до нищо съществено, ако германците нямаха слабост към една определена дейност.

Да горят.

Германците обичаха да горят разни неща. Магазини, синагоги, Райхстази, къщи, лични вещи, трупове и, разбира се, книги. Те намираха удоволствие в едно добро горене на книги, което пък даваше възможност на хората със специално отношение към книгите да се доберат до заглавия, които иначе бяха недостъпни за тях. Ние вече познаваме човек с такива наклонности и това беше момичето с тънки кости на име Лизел Мемингер. На нея наистина й се наложи да чака 463 дни, но си струваше. В края на един следобед, в който бе имало много вълнение, много красиво зло, един окървавен глезен и плесница от приятелска ръка, Лизел Мемингер постигна втория си успех. „Свити рамене“. Това беше синя книга с червени букви, гравирани върху корицата, и малка картинка на кукувица под заглавието, също в червено. Поглеждайки назад, Лизел не се срамуваше от постъпката си. Напротив, онова, което чувстваше в стомаха си, приличаше повече на гордост. А самото желание да я открадне беше провокирано от гняв и тъмна омраза. Всъщност на 20 април — рожденият ден на фюрера — когато тя грабна книгата изпод тлеещата купчина пепел, Лизел беше момиче, направено от мрак.

Въпросът, разбира се, е защо?

На какво имаше да се гневи?

Какво се беше случило през изминалите четири-пет месеца, за да се стигне до такива чувства?

Накратко, отговорът се простираше от улица „Химел“ до фюрера, сетне до неоткриваемото местонахождение на истинската й майка и обратно.

Като повечето нещастия и това започна с едно недвусмислено щастие.

Към края на 1939 г. Лизел вече се беше пригодила доста добре към живота в Молкинг. Тя все още сънуваше кошмари с брат си и тъгуваше по майка си, но сега вече имаше и своите утехи.

Тя обичаше баща си, Ханс Хуберман, и дори приемната си майка, въпреки непрестанните ругатни и обиди. Обичаше и мразеше най-добрия си приятел, Руди Щайнер, което беше съвсем в реда на нещата. Гордееше се също с факта, че въпреки провала й в класната стая, четенето и писането й определено се подобряваха и съвсем скоро можеха да бъдат наречени прилични. Всичко това доведе до някаква форма на задоволство, което скоро щеше да нарасне, доближавайки се до понятието Щастие.

17 декември.

Тя помнеше датата добре, защото беше точно седмица преди Коледа.

Както обикновено, нощният й кошмар прекъсна съня й и тя беше събудена от Ханс Хуберман. Ръката му държеше потния плат на пижамата й.

— Влакът? — прошепна той.

— Влакът — потвърди Лизел.

Тя си пое дълбоко въздух и когато беше готова, започнаха да четат Единайсета глава от „Наръчника на гробаря“. Завършиха я малко след три часа и им остана само последната глава, която се казваше „Почитайки гробището“. Татко с очи, подути от умора, и лице, обрасло в гъсти бакенбарди, затвори книгата в очакване на остатъка от съня си. Но не го получи.

Лампата бе угасена едва преди минута, когато Лизел му заговори в тъмното.

— Татко?

Той издаде само някакъв гърлен звук.

— Буден ли си, татко?

— Ja.

Облегната на лакът:

— Много те моля, нека да завършим книгата.

Чу се дълга въздишка, дращене на ръка по бакенбарди и след това светлината. Той отвори книгата и започна:

— Глава Дванайсета: Почитайки гробището.

Те четоха през ранните часове на утрото, обграждайки и пишейки думите, които тя не разбираше, прелиствайки страниците към дневната светлина. На няколко пъти татко почти заспа, предавайки се на лепкавата умора в очите му и на климането на главата му. Всеки път Лизел го хващаше, но тя не беше нито толкова самоотвержена, че да го остави да спи, нито толкова самолюбива, че да се чувства обидена. Тя беше момиче, което трябваше да изкачи цяла една планина.

Най-накрая, когато мракът навън започна да се разкъсва, те свършиха. Последният пасаж звучеше горе-долу така:

Ние, хората от Погребалното сдружение на град Байерн, се надяваме, че сме ви забавлявали и информирали за процедурите, мерките за безопасност и задълженията на гробокопачеството. Желаем ви успех в кариерата ви в погребалното изкуство и се надяваме, че тази книга ви е помогнала по някакъв начин.