Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Когато книгата беше затворена, те си размениха погледи.

— Направихме го, а? — каза татко.

Лизел, наполовина завита с одеялото, изучаваше черната книга в ръката му с нейните сребърни букви. Тя кимна с пресъхнала уста и гладна в ранната утрин. Това беше един от онези мигове на съвършена умора, когато не само си свършил работата си, но си победил и нощта.

Татко се протегна със свити юмруци и очи, които бяха така здраво затворени, сякаш всеки момент щеше да се чуе стържене. А навън беше утрин, която не смееше да бъде дъждовна. Те и двамата станаха и тръгнаха към кухнята и там, през мъглата на заскрежения прозорец, видяха розовите ивици светлина върху снежните покриви на улица „Химел“.

— Виж цветовете — каза татко. Трудно е да не харесваш човек, който не само забелязва цветовете, но и говори за тях.

Лизел все още държеше книгата. Тя я стисна още по-здраво, когато снегът стана оранжев. На един от покривите видя малко момче, което седеше и гледаше към небето.

— Името му е Вернер — рече тя. Думите се отрониха неволно от устата й.

— Да — каза татко.

В училище нямаше повече препитвания по четене, но Лизел все повече трупаше самочувствие и една сутрин взе някакъв случаен учебник, за да види дали може да се справи с него. Оказа се, че може да прочете всяка една дума, но скоростта й си оставаше доста по-бавна от тази на другите ученици. Много по-лесно е да бъдеш на границата на нещо, осъзна тя, отколкото да постигнеш самото нещо. Трябваше й още време.

Един следобед беше изкушена да открадне книга от библиотеката в класната стая, но откровено казано, перспективата да получи поредния Watschen от ръцете на сестра Мария се оказа достатъчно силна спирачка. Освен това не гореше чак от желание да открадне книгите от училищната библиотека. Тази липса на интерес може би се дължеше на катастрофалния й ноемврийски провал в четенето, но Лизел не беше сигурна.

Тя вече не се обаждаше в час.

Нито пък гледаше предизвикателно.

С настъпването на зимата престана да бъде жертва на изблиците на неудовлетвореност на сестра Мария, предпочитайки да наблюдава как извеждат другите в коридора, за да получат каквото са си заслужили. Не беше особено приятно да слушаш как някой друг си пати навън, но фактът, че е някой друг вместо теб, макар да не беше истинска утеха, носеше все пак известно облекчение.

Когато училището прекъсна за кратко за Weihnachten 5 5 Коледа (нем.). — Б.пр. , Лизел дори пожела на сестра Мария „весела Коледа“, преди да тръгне за вкъщи. Знаейки, че Хуберманови на практика са във фалит (защото плащанията по дълговете и наема бяха по-големи от постъпленията им), тя не очакваше никакъв подарък. Може би само по-празнична трапеза. За нейна изненада обаче на Бъдни вечер, след като стоя в църквата до полунощ заедно с мама, татко, Ханс Младши и Труди, когато се върнаха вкъщи, Лизел видя под коледното дърво нещо увито във вестник.

— Подарък от дядо Коледа — каза татко, но момичето не се хвана на тази въдица. Тя прегърна поред двамата си приемни родители, преди още да е изтупала снега от раменете си.

Когато разви хартията, намери вътре две малки книги. Първата беше „Кучето Фауст“, написана от човек на име Матеус Отлеберг. Предстоеше й да прочете тази книга тринайсет пъти. На Бъдни вечер прочете първите две страници на кухненската маса, докато татко и Ханс Младши спореха за нещо, което тя не разбираше. Нещо, което се казваше „политика“.

По-късно почетоха още малко в леглото, придържайки се към традицията да обграждат думите, които не знаеше, и да ги записват. „Кучето Фауст“ имаше и картинки — очарователни рисунки на немска овчарка с неприличния навик да се лигави и способност да говори.

Втората книга се казваше „Фарът“ и беше написана от жена, Ингрид Рипинщайн. Тази книга беше малко по-дълга и затова Лизел можа да я прочете само девет пъти, като скоростта й се увеличаваше с малко след края на всеки плодотворен прочит.

Беше няколко дни след Коледа, когато тя зададе един въпрос относно книгите. Те ядяха в кухнята. Гледайки пълните лъжици грахова супа, които влизаха в устата на мама, Лизел реши да пренасочи вниманието си към татко.

— Има нещо, което трябва да ви попитам.

Първоначално, никакъв отговор.

— Е?

Това беше мама, все още с наполовина пълна уста.

Исках само да знам откъде намерихте пари за моите книги?

Кратка усмивка над лъжицата на татко.

Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се.