Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Вечерта, когато написа писмото, дочу разговор между Ханс и Роза.

— Защо трябва да пише писмо на майка си? — попита мама. Гласът й беше изненадващо спокоен и загрижен. Както можете да предположите, това доста обезпокои момичето. То предпочиташе да чуе как се карат. Шепнещите родители не вдъхват много доверие.

— Тя ме помоли — отвърна татко — и аз не можах да й кажа не. Как бих могъл?

— Боже мой. — Отново шепнене. — Тя просто трябва да я забрави. — Кой знае къде е? И кой знае какво са й направили?

В леглото Лизел обгърна тялото си здраво с ръце. Беше объркана.

Мислеше за майка си и си повтаряше въпросите на Роза Хуберман.

Къде е?

Какво са й направили?

И кои в края на краищата бяха те ?

Бързо пренасяне напред към мазето, септември 1943.

Едно четиринайсетгодишно момиче пише нещо в малка книга с тъмна подвързия. То е слабичко, но силно и е видяло много неща. Татко седи с акордеона в краката си. Той казва:

— Знаеш ли, Лизел? Аз почти бях готов да ти напиша отговор и да сложа долу името на майка ти. — Той почесва крака си там, където е бил гипсът. — Но не го направих. Не можах.

На няколко пъти през остатъка от януари и през целия февруари на 1940 г., когато Лизел проверяваше пощенската кутия за отговор от майка си, сърцето на втория й баща се късаше от мъка. „Съжалявам — казваше той. — И днес няма нищо, а?“ Впоследствие тя си даде сметка, че цялото упражнение е било безсмислено. Ако майка й можеше да го направи, тя несъмнено би се свързала вече с хората от Агенцията по осиновяване, със самата Лизел или с Хуберманови. Но нямаше нищо.

И за да станат нещата още по-лоши, през средата на февруари Лизел получи писмо от други клиенти на Роза Хуберман, семейство Фафелхюрвер, които живееха на улица „Хейде“. Двамата стояха на вратата, високи като върлини, и я гледаха меланхолично.

— Това е за майка ти — каза мъжът, подавайки й плика. — Кажи й, че съжаляваме. Кажи й, че съжаляваме.

Това не беше добра вечер за Хуберманови.

Дори когато Лизел се оттегли в мазето, за да пише петото писмо до майка си (всъщност, само първото беше изпратено), тя чуваше как Роза ругае и нарежда по адрес на „задниците Фафелхюрвер“ и „онзи отвратителен Ернс Фогел“.

— Feuer soll’n’s brunzen fur einen Monat! — изкрещя тя по едно време. Превод: „Дано всички да пикаят огън цял месец!“

Лизел пишеше.

Когато дойде рожденият й ден, нямаше подарък. Нямаше подарък, защото нямаше пари, а по това време татко беше свършил тютюна.

— Казах ти. — Мама го сочеше с пръст. — Казах ти да не й даваш и двете книги за Коледа. Но не. И послуша ли ме тогава ти? Разбира се, че не!

— Знам! — Той се обърна спокойно към момичето. — Съжалявам, Лизел. Просто не можем да си го позволим.

Лизел го прие. Тя не тръгна да се оплаква, да хленчи и да тропа с крак. Просто преглътна разочарованието си и реши да поеме един пресметнат риск — да си направи сама подарък. Щеше да събере всички трупащи се писма до майка си, щеше да ги пъхне в един плик и щеше да ги прати, използвайки една съвсем малка част от парите за пране и гладене. Сетне, разбира се, щеше да понесе полагащия се Watschen , най-вероятно в кухнята, без да издаде нито звук.

Три дни по-късно планът й се осъществи.

— Част от парите липсват. — Мама ги преброи за четвърти път, докато Лизел беше до печката. Там беше топло и бликащият поток от кръв в тялото й завираше. — Какво е станало, Лизел?

— Сигурно са ми дали по-малко от обикновеното — излъга тя.

— Ти преброи ли ги?

— Похарчих ги, мамо — капитулира момичето.

Мама пристъпи към нея. Това не беше добър знак. Тя беше много близо до дървените лъжици.

— Какво си направила?

Преди да успее да отговори, дървената лъжица се стовари върху нея като божие наказание. По тялото й, една след друга, се появиха парещи червени следи. Когато всичко свърши, както беше на пода, момичето погледна нагоре и обясни.

Имаше едно туптене и жълта светлина, която заливаше всичко. Очите й примигваха.

— Изпратих писмата си.

Тогава се случиха три неща. Тя усети праха от пода по себе си, стори й се, че дрехите й са по-скоро до нея, отколкото на нея, и разбра, че всичко това е напразно — майка й никога нямаше да й отговори и тя никога повече нямаше да я види. Осъзнаването на това беше като втори Watschen . От него болеше жестоко и не спря много минути.

Над нея Роза изглеждаше като петно, но скоро се проясни, когато картоненото й лице се надвеси по-близо. Тя стоеше там, мрачна и в цялата си пълнота, държейки дървената лъжица до себе си като тояга. Сетне протегна ръка и каза тихо: