Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Труди и мама седяха смълчани, изплашени, също като Лизел. Във въздуха се носеше миризма на зеленчукова супа, на нещо изгоряло и на сблъсък на воли.

Всички очакваха следващите думи.

И те дойдоха от сина. Само три.

— Ти си страхливец.

Той ги запрати в лицето на татко и бързо напусна кухнята и къщата.

Превъзмогвайки безсилието си, татко отиде до вратата и извика подир сина си.

— Страхливец! Аз ли съм страхливец?! — Но сетне се втурна умоляващо след него. Мама се завтече към прозореца, дръпна припряно знамето и го отпори широко. Тя, Труди и Лизел се скупчиха там, гледайки как бащата настига сина си и го хваща за ръката, молейки го да спре. Те не чуха нищо, но начинът, по който Ханс Младши се отскубна, беше достатъчно гръмък. Сцената, при която татко го наблюдаваше да се отдалечава, достигна до тях като оглушителен тътен от улицата.

— Ханси! — извика мама най-накрая. И Труди, и Лизел трепнаха, когато чуха гласа й. — Върни се!

Момчето вече го нямаше.

Да, момчето го нямаше и ми се иска да ви кажа, че всичко се нареди добре около по-младия Ханс Хуберман, но няма да е вярно.

Когато изчезна от улица „Химел“ през онзи ден в името на фюрера, той се впусна в низ от събития на една друга история, като всяка следваща стъпка го водеше трагично към Русия.

Към Сталинград.

Изгубил сина си от поглед, Ханс Хуберман остана да стои там още няколко мига. Улицата изглеждаше толкова голяма.

Когато влезе отново в къщата, мама се втренчи в него, но никой не каза нищо. Тя изобщо не го укори, което, както знаете, беше изключително необичайно. Може би Роза сметна, че мъжът й е достатъчно наранен, след като беше наречен страхливец от единствения си син.

Известно време той остана мълчалив на масата, след като обядът беше приключил. Беше ли наистина страхливец, както синът му жестоко го заклейми? Несъмнено през Първата световна война Ханс беше видял себе си точно в тази светлина. Дори отдаваше спасението си на това. Но малодушно ли е да признаеш страха си? Малодушие ли е да се радваш, че си оживял?

Мислите му лъкатушеха над масата, докато се взираше в нея.

— Татко? — каза Лизел, но той не я погледна. — За какво говореше той? Какво имаше предвид, когато…

— Нищо — отговори татко. Той говореше тихо и хладно, на масата. — Абсолютно нищо. Забрави за него, Лизел. — Мина може би около минута преди да заговори отново: — Не трябва ли да се приготвяш вече? — Този път Ханс я погледна. — Не трябваше ли да ходиш на големия огън на открито?

— Да, татко.

Крадецът на книги отиде и се преоблече в униформата на Хитлеровата младеж и половин час по-късно те излязоха, отправяйки се към щабквартирата на СГД. Оттам децата щяха да бъдат отведени на градския площад по групи.

Щеше да има речи.

Щеше да бъде запален огън.

Щеше да бъде открадната книга.

Гражданите на Молкинг стояха от двете страни на улиците, докато младежта на Германия шестваше към кметството и градския площад. На няколко пъти Лизел забрави за майка си и другите проблеми, които понастоящем се бяха струпали на главата й. Сърцето в гърдите й се надигаше, готово да изскочи, докато хората им ръкопляскаха. Някои деца махваха на родителите си, но само за кратко, защото бяха дадени изрични указания да маршируват право напред, без да поглеждат и да махат на тълпата.

Когато групата на Руди дойде на площада и й беше заповядано да спре, настъпи разбъркване. Томи Мюлер. Останалата част от множеството се закова на място, а Томи Мюлер заора право в гърба на момчето пред него.

— Dummkopf! — излая ядно пострадалият, преди да се обърне.

— Извинявай! — рече Томи, протягайки ръце в знак, че съжалява. Лицето му потрепна. — Не можах да чуя. — Това беше само един малък инцидент, но той беше като предизвестие за проблемите, които щяха да последват. За Томи. И за Руди.

Когато маршът приключи, на подразделенията на Хитлеровата младеж им беше позволено да се разпръснат. Щеше да бъде почти невъзможно да запазят строя си, когато огънят се разгореше в очите им. След едно задружно „хайл Хитлер“, те можеха да отидат, където поискат. Лизел потърси Руди с очи, но в същия момент се озова в една суматоха от униформи и пронизителни гласове. Деца викаха други деца.