Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Той беше онези те , за които Ханс и Роза Хуберман говориха онази вечер, когато тя за първи път писа на майка си. Лизел знаеше отговора, но все пак трябваше да попита.

— Моята майка комунистка ли е? — Взирайки се. Право напред. — Те винаги я разпитваха за нещо преди да дойда тук.

Ханс се примъкна малко напред, подготвяйки началото на една лъжа.

— Нямам никаква представа — аз никога не съм я срещал.

— Фюрерът ли я отведе някъде?

Въпросът изненада и двамата и накара татко да се изправи. Той погледна надолу към мъжете с кафяви ризи, които забиваха лопатите си в купчината с пепел. В устата му се оформи друга лъжа, но Ханс не можа да я изрече.

— Мисля, че може да е той, да.

— Знаех си.

Думите бяха изплюти на стъпалата и Лизел почувства лепкавия гняв да се завърта ожесточено в стомаха й.

— Аз мразя фюрера — рече тя. — Мразя го.

А Ханс Хуберман?

Какво направи той?

Какво каза той?

Наведе ли се той и прегърна ли осиновената си дъщеря, както искаше? Каза ли й, че съжалява за онова, което се е случило с нея, с майка й и с брат й?

Не точно.

Той стисна очи. Сетне ги отвори отново. И зашлеви Лизел Мемингер право през лицето.

— Никога не казвай това! — Гласът му беше тих, но рязък.

Момичето потрепери и се отпусна на стъпалата, а той седна до нея и взе лицето си в ръце. Би било лесно да се каже, че Ханс Хуберман е бил просто един висок разстроен мъж, седнал на стълбите на някаква църква, но това нямаше да е вярно. По това време Лизел нямаше никаква представа, че нейният втори баща размишляваше над една от най-опасните дилеми, пред които можеше да се изправи германски гражданин. И той беше изправен пред нея близо от година.

— Татко?

Изненадата в гласа й беше голяма, но в същото време момичето се чувстваше безсилно. То искаше да избяга, но не можеше. Беше готово да получи Watschen от разни монахини и Рози, но толкова много болеше от татко. Ръцете се бяха отдръпнали от лицето му и той събра смелост да заговори отново.

— Можеш да говориш такива неща в нашата къща — каза Ханс, гледайки строго бузата на Лизел. — Но никога не ги казвай на улицата, в училище или в СГД, никога! — Той се изправи пред нея, вдигна я да стане и я разтърси. — Чу ли ме?

Отворила широко и безпомощно очи, Лизел кимна в знак, че го е разбрала.

Всъщност това беше репетиция за едно бъдещо мъмрене, когато всички най-лоши страхове на Ханс Хуберман пристигнаха на улица „Химел“ по-късно през годината в една ноемврийска утрин.

— Добре. — Той я пусна отново да седне. — А сега да опитаме… — Застанал, изправен, на най-долното стъпало, татко вдигна рязко глава. На четирийсет и пет градуса. — Хайл Хитлер!

Лизел стана и също вдигна ръка. Дълбоко нещастна, тя повтори думите. „Хайл Хитлер.“ Гледката си я биваше — едно единайсетгодишно момиче, едва сдържащо сълзите си на стълбите на градската черква, което поздравяваше фюрера, докато гласовете зад рамото на татко се удряха и забиваха в тъмната грамада на заден план.

— Приятели ли сме още?

Може би четвърт час по-късно татко държеше в ръката си хартия и тютюн, предлагайки помирение. Без да каже дума, Лизел се пресегна мрачно и започна да му свива цигара.

Те дълго седяха там заедно.

Димът се издигаше над рамото на татко.

След още десет минути вратите на кражбата щяха да се открехнат леко, сетне Лизел щеше да ги отвори още малко и да се промъкне през тях.

На Лизел й предстоеше да открие, че добрият крадец се нуждае от много неща.

Прикритост. Самообладание. Скорост. Но имаше и едно последно изискване, което беше по-важно от всички тези неща.

Късмет.

Всъщност…

Забравете за десетте минути.

Вратите вече се отварят.

Мракът дойде на късове и на края на цигарата Лизел и Ханс Хуберман потеглиха към вкъщи. Пътят им минаваше покрай останките от огъня на открито и после по една малка алея, която излизаше на улица „Мюнхен“. Но те не стигнаха толкова далече.

Един дърводелец на средна възраст на име Волфганг Едел ги извика. Той бе построил трибуната, на която да стоят по-важните нацисти по време на огъня, и сега се занимаваше с разглобяването й.

— Ханс Хуберман? — Волфганг имаше дълги бакенбарди, които сочеха към устата му, и мрачен глас. — Ханси!

— Хей, Волфал — отвърна Ханс. — Последва представяне на момичето и дежурното „Хайл, Хитлер“. — Браво, Лизел.