Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

През първите пет минути Лизел стоеше в радиус от пет метра от разговора. Тя чуваше части от него, но не й беше особено интересно.

— Успяваш ли да си намериш работа?

— Не, напоследък е доста трудно. Знаеш как е, особено когато не си член.

— Но ти ми каза, че ще влезеш в партията, Ханси.

— Опитах, но направих грешка — мисля, че все още разглеждат молбата ми.

Лизел се залута към планината от пепел. Тя стоеше там като магнит, като чудовище, което на всяка цена трябва да видиш. Неустоима, също като улицата с жълтите звезди.

Също като преди, когато я палеха, Лизел не можеше да откъсне очи от нея. Оставена сама, тя вече нямаше нужната дисциплина, за да стои на безопасно разстояние. Купчината я привличаше и момичето запристъпва бавно към нея.

Небето над нея, както обикновено в този час, се смрачаваше, но далече над планинския склон все още се виждаше смътна ивица светлина.

— Pass auf, Kind, — каза по едно време някаква униформа, докато пълнеше с пепел ръчната си количка. — Внимавай, дете.

Близо до кметството под светлината на един уличен пилон няколко сенки стояха и разговаряха, най-вероятно ликувайки заради успеха на организирания палеж. От мястото, където беше Лизел, гласовете им бяха само звуци. Не се различаваха никакви думи.

В продължение на няколко минути тя наблюдаваше как мъжете забиват лопатите си в основата на купчината, оставяйки горната й част да се срине надолу. Те сновяха между нея и един камион и когато бяха стигнали вече почти до дъното й, от пепелта изпадна малък фрагмент жив материал.

Може би бяха влажни. Може би огънят не беше горял достатъчно дълго, за да достигне до тях. Каквато и да беше причината, сега те бяха сгушени в пепелта, изпомачкани. Оцелели след бедствие.

— Три книги — промълви Лизел и погледна гърбовете на мъжете.

— Хайде — рече един от тях. — Да побързаме, умирам от глад.

Те тръгнаха към камиона.

Трите книги виреха носове сред пепелта.

Лизел запристъпва към тях.

Топлината беше все още достатъчно силна, за да я почувства, когато застана в основата на купчината от пепел. Когато протегна ръка, тя беше ухапана, но при втория си опит се погрижи да е достатъчно бърза. Лизел посегна към най-близката от книгите. Тя беше гореща, но също така и влажна, изгоряла само по краищата, но иначе непокътната.

На цвят беше синя.

Корицата като че ли беше изтъкана от стотици стегнати кончета, които след това бяха здраво притиснати. Върху тези нишки бяха отпечатани червени букви. Единствената дума, която Лизел можа да прочете, беше Рамене . За друго нямаше време и освен това възникна проблем. Димът.

От корицата се вдигаше дим, докато жонглираше с нея, отдалечавайки се бързо. Главата й беше приведена надолу и с всяка следваща крачка нервите й се опъваха все по-страховито. Беше направила четиринайсет стъпки, когато се чу гласът.

Той се издигна зад нея.

— Хей!

Това беше моментът, когато тя едва не побягна, захвърляйки книгата в купчината, но не можа да го направи. Единственото движение, което бе на нейно разположение, беше да се обърне.

— Тук има някакви неща, които не са изгорели!

Беше един от чистачите. Той не гледаше към момичето, а по-скоро към хората, които стояха до кметството.

— Е добре, пак ги запали! — дойде отговорът. — И този път се погрижи да изгорят докрай!

— Мисля, че са мокри!

— Боже мой, всичко ли трябва да върша сам? — Чуха се стъпки наблизо. Това беше кметът, който носеше черно палто върху нацистката си униформа. Той не забеляза момичето, което стоеше абсолютно неподвижно само на няколко крачки.

Тя потъна.

Трепетът да останеш незабелязан!

Книгата вече беше достатъчно изстинала, за да я пъхне под униформата си. В началото й беше приятно да усеща топлината й до гърдите си. Когато обаче закрачи, тя отново започна да става гореща.

Когато се върна при татко и Волфганг Едел, книгата вече я изгаряше. Сякаш се беше запалила.

Двамата мъже я погледнаха.

Тя се усмихна.

Веднага щом усмивката изчезна от лицето й, тя почувства нещо друго. Или по-точно някой друг. Нямаше съмнение, че някой я наблюдава. Усещането беше натрапчиво и то се потвърди, когато Лизел се осмели да погледне към сенките до кметството. Встрани от групата силуети, на няколко метра от тях, стоеше един друг и Лизел осъзна две неща.