Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Ръцете на сянката бяха в джобовете на палтото й.

Тя имаше бухнала коса.

Ако имаше лице, изражението върху него би изразявало болка.

— Gottverdammt — промълви Лизел. — По дяволите!

— Готови ли сме да тръгваме?

В предишния миг на върховна опасност татко се беше сбогувал с Волфганг Едел и се канеше да придружи Лизел до дома.

— Готови сме — отвърна тя.

Те започнаха да се отдалечават от сцената на местопрестъплението и книгата вече я изгаряше сериозно. „Свити рамене“ се беше отпечатала върху гръдния й кош.

Докато минаваха покрай застрашителните сенки до кметството, крадецът на книги потрепна.

— Какво има? — попита татко.

— Нищо.

Но истината беше, че доста неща не бяха наред.

Изпод яката на Лизел се издигаше дим.

Около шията й се беше образувала огърлица от капчици пот. Книгата под ризата й я изяждаше.

„ Mein Kampf “.

Книгата, написана от самия фюрер .

Това беше третата особено важна книга, която стигна до Лизел Мемингер, само че този път тя не я открадна. Книгата се появи на улица „Химел“ №33 може би около час, след като Лизел отново се унесе в сън след задължителния си кошмар.

Някои биха казали, че е било истинско чудо тя изобщо да притежава тази книга.

Нейното пътуване към дома на момичето започна в нощта на големия огън.

Те бяха преполовили пътя до вкъщи, когато Лизел не можа да издържи повече. Тя се наведе, извади пушещата книга изпод униформата си и смутено започна да я подхвърля от ръка в ръка.

Когато се охлади достатъчно, те и двамата се втренчиха в нея за миг, очаквайки думите.

— Какво означава това? — каза татко.

Той протегна ръка и грабна „Свити рамене“. Обяснение не беше необходимо. Очевидно беше, че момичето я е откраднало от огъня. Книгата беше гореща и влажна, синя и червена и Ханс Хуберман смутено я отвори. Страница трийсет и осма и трийсет и девета.

— Още една?

Лизел потърка ребрата си.

Да.

Още една.

— Май вече няма да се налага да търгувам с цигари? — подхвърли татко. — Не и при положение, че можеш да крадеш тези неща, вместо да ги купувам.

За разлика от него Лизел не каза нищо. Може би тя за първи път осъзнаваше, че престъплението говори само за себе си. По най-неопровержим начин.

Татко се взираше в заглавието, вероятно чудейки се какъв точно вид заплаха представляваше тази книга за умовете и сърцата на германския народ. И тогава нещо се случи.

— Значи това било! — Всяка от думите падна на ръбовете си и чупейки се, образува следващата.

Престъпникът не можа да издържи повече:

— Какво, татко? Какво е станало?

— Разбира се.

Като всеки човек, споходен от откровение, Ханс Хуберман стоеше донякъде скован. Следващите думи щяха да бъдат или изкрещени, или изобщо нямаше да бъдат изречени. Освен това, най-вероятно щяха да бъдат повторение на онова, което бе казал миг по-рано.

— Разбира се.

Този път гласът му беше като юмрук, стоварил се върху маса.

Ханс виждаше нещо. Наблюдаваше го как се движи бързо, като на състезание, но то беше твърде високо и твърде далече, за да го види и Лизел. Тя го умоляваше:

— Хайде, татко, кажи ми какво има? — Безпокоеше се, че той ще каже на мама за книгата. Както е свойствено за хората, това беше по-важно за нея от всичко друго. — Ще й кажеш ли?

— Моля?

— Знаеш какво имам предвид… Ще кажеш ли на мама?

Ханс Хуберман все още не се беше откъснал от своето видение, висок и далечен.

— Какво да й кажа?

Лизел вдигна книгата.

— За това. — Тя я размаха във въздуха като оръжие.

Татко изглеждаше объркан.

— И защо да го правя?

Тя ненавиждаше такива въпроси. Те я принуждаваха да признае грозната истина, да разкрие порочната си граблива природа.

— Защото я откраднах.

Той се приведе над нея, сетне се изправи и сложи ръка на главата й. Погали косата й с дългите си груби пръсти.

— Разбира се, че не, Лизел. Ти си в безопасност.

— И какво ще направиш тогава?

Това беше въпросът.

Какво чудодейно нещо щеше да извърши насред нищо неподозиращата улица „Мюнхен“. Преди да ви кажа, мисля, че трябва да ви разкрия какво видя Ханс Хуберман преди да вземе решението си.