Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Чуй ме, Лизел. — Татко я прегърна и я побутна да вървят. — Тази книга ще бъде наша тайна. Ще я четем през нощта или през деня в мазето, също като другите — но трябва да ми обещаеш нещо.

— Само кажи какво е то, татко.

Нощта беше тиха и спокойна. Всичко слушаше.

— Ако някога те помоля да запазиш нещо в тайна, ти ще го направиш.

— Обещавам.

— Добре. А сега да вървим. Ако закъснеем още малко, мама ще ни убие, а ние не искаме това да се случи, нали? И никакво крадене на книги повече, а?

Лизел се усмихна.

Едва след време тя разбра, че през следващите няколко дни нейният втори баща успя да замени малко цигари за една друга книга, макар че тя не беше за нея. Той почука на вратата на нацисткия клуб в Молкинг и се възползва от случая да попита какво става с молбата му за членство. След като въпросът беше обсъден, Ханс им даде последните си пари и дузина цигари, а в замяна получи едно използвано копие на „ Mein Kampf “.

— Приятно четене — каза един от членовете на партията.

— Благодаря — кимна в отговор Ханс.

От улицата той продължи да чува гласовете на мъжете вътре. Един от тях беше особено отчетлив:

— Той никога няма да бъде одобрен, дори да купи сто бройки от „ Mein Kampf “. — Тези думи бяха посрещнати с единодушно съгласие.

Ханс държеше книгата в дясната си ръка, мислейки си за парите за пощенски разходи, за надвисналото съществувание без цигари и за приемната си дъщеря, която му беше дала тази блестяща идея.

— Благодаря ти — каза той гласно, при което един случаен минувач го запита на кого говори.

— На никого, добри човече, на никого — отвърна Ханс с присъщата си приветливост. — Хайл Хитлер! — добави той и продължи по улица „Мюнхен“, носейки страниците на фюрера .

Вероятно в този момент Ханс Хуберман бе обзет от доста смесени чувства, защото идеята му беше подсказана не само от Лизел, но и от сина му. Беше ли се появил страхът, че няма да го види никога повече? От друга страна Ханс се къпеше в екстаза на едно хрумване и все още не се опитваше да предвиди всички възможни усложнения, опасности и злокобни нелепости. Засега идеята беше достатъчна. Тя беше неунищожима. Е, превръщането й в реалност беше нещо съвсем друго. Но засега да го оставим да й се порадва.

Ще му дадем седем месеца.

Сетне ние ще дойдем за него.

И при това какво идване ще бъде само!

Несъмнено към улица „Химел“ №33 се приближаваше нещо голямо, за което Лизел нищо не подозираше. Или да го кажем по-друг начин, в момента момичето си имаше други по-големи грижи:

Беше откраднала книга.

Някой я беше видял.

Крадецът на книги реагира. По очаквания начин.

Всяка нейна минута и всеки неин час минаваха под знака на тревогата, или дори на параноята. Такъв беше обичайният ефект от съзнанието за извършено престъпление, който е особено силно изразен при децата. И в такива случаи те обикновено си представят безбройните начини, по които ще бъдат заловени. Хора, които неочаквано изскачат пред теб иззад ъгъла; учители, които изведнъж разбират всеки грях, който някога си извършил; полицаи, които идват да те приберат, винаги когато трепне лист или се затръшне далечна врата.

За Лизел самата параноя се превърна в наказание, както и страхът от доставките на пране в дома на кмета. И както можете да предположите, когато моментът настъпи, Лизел удобно пропусна къщата на Гранде Щрасе. Тя се отби в къщата на болната от артрит Хелена Шмид, взе прането на влюбените в котките Вайнгартнерови, но подмина къщата на бургмайстера Хайнц Херман и съпругата му Илза.

При първия случай Лизел каза, че просто е забравила за този адрес — доста наивно обяснение според мен, имайки предвид, че кацналата на хълма къща се виждаше от целия град и беше направо незабравима. Когато за втори път се върна с празни ръце, тя излъга, че не е имало никого вкъщи.