Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

И сега какво?

В стаята се възцари усещане за неловкост и Лизел хвърли един последен мимолетен поглед към стените с книги. Думите се оформиха колебливо в устата й, но все пак тя ги изстреля наведнъж.

— Трябва да вървя.

Бяха необходими три опита преди действително да тръгне.

Лизел почака няколко минути в коридора, но жената така и не се появи, и когато се върна при вратата на библиотеката, тя я видя да седи на писалището, взирайки се с празен поглед в една от книгите. Момичето реши да не я безпокои, тръгна обратно по коридора и взе прането.

Този път Лизел избягна болезненото място в дюшемето, придържайки се към лявата стена на дългия коридор. Когато затвори вратата зад себе си, се чу месингово изщракване и държейки прането до себе си, тя погали плътта на дървото.

— Тръгвай — каза си Лизел.

В началото, докато бързаше към вкъщи, беше замаяна.

Сюрреалистичното преживяване със стаята, пълна с книги, и вцепенената съкрушена жена вървеше редом с нея. Тя го виждаше върху стените на сградите, като пиеса. Може би то беше подобно на откровението на татко, свързано с Mein Kampf . Накъдето и да погледнеше, Лизел виждаше съпругата на кмета с грамадата от книги в ръце. На всеки от ъглите чуваше шумоленето на собствените си длани, които смущаваха спокойствието на лавиците. Видя отворения прозорец, полилея с прекрасната светлина. Видя и себе си как си тръгва, без да каже дума на благодарност.

Скоро нейното упоение се превърна в безпокойство и самоотвращение. Започна да се упреква.

— Ти не каза нищо. — От време на време между забързаните си стъпки тя тръсваше отривисто глава. — Нито „довиждане“. Нито „благодаря“. Нито „това е най-красивото нещо, което съм виждала“. Нищо! — Тя несъмнено беше крадец на книги, но това не означаваше, че не трябва да има никакви обноски. Не означаваше, че не може да бъде учтива.

Продължи да върви още няколко минути, борейки се със своята нерешителност.

Когато стигна улица „Мюнхен“, на колебанието й беше сложен край.

В момента, в който зърна табелата STEINER — SCHNEIDERMEISTER 6 6 Щайнер — майстор-шивач (нем.). — Б.пр. , тя се обърна и хукна обратно.

Този път вече нямаше двоумение.

Момичето почука на вратата, изпращайки месингово ехо през дървото.

Scheisse! 7 7 По дяволите! (нем.) — Б.пр.

Пред нея стоеше не съпругата на кмета, а самият кмет. В бързината Лизел бе пропуснала да види колата, която беше паркирана отпред на улицата.

Облечен в черен костюм и с мустаци, мъжът заговори:

— Мога ли да ти помогна?

Лизел не можеше да каже нищо. Все още не. Тя стоеше приведена, останала без дъх, но за щастие жената дойде, когато се беше посъвзела поне отчасти. Илза Херман се спря зад съпруга си, малко встрани.

— Забравих — каза Лизел. Тя вдигна торбата и се извърна към съпругата на кмета. Макар и още задъхана, тя успя да изпрати посланието си в пролуката между кмета и касата на вратата, така че да стигне до жената. Думите дойдоха накъсано. — Забравих… аз просто… исках — каза Лизел, — … да ви благодаря.

На лицето на Илза Херман отново се изписа познатото болезнено изражение. Пристъпвайки до съпруга си, тя кимна едва-едва, почака и сетне затвори вратата.

На Лизел й трябваше още минута, за да може да си тръгне.

Тя се усмихна на стъпалата.

А сега ще сменим декора.

До този момент всичко ставаше прекалено лесно, не мислиш ли, приятелю? Какво ще кажеш да забравим за Молкинг за малко? Промяната ще ни се отрази добре.

Освен това тя е важна за историята.

Ще попътуваме малко, до един таен склад, и ще видим каквото е речено да видим.

На няколкостотин километра на северозапад, в Щутгарт, далече от крадците на книги, кметските съпруги и улица „Химел“, един мъж седеше в тъмното. Беше решено, че това е най-доброто място. Трудно е да намериш евреин в тъмното.

Той седеше на куфара си и чакаше. Колко дни бяха минали така?

Може би седмици наред не беше ял нищо друго освен лошия вкус на гладния си дъх и пак нищо. От време на време до него долитаха гласове и понякога копнееше за тях, искаше му се да отвори вратата и да се измъкне навън под непоносимата светлина. Но засега можеше само да седи на своя куфар-кушетка, подпрял брадичката си с ръце, усещайки как лактите изгарят бедрата му. Чувстваше унесеност, настървена унесеност, и раздразнението на един полусън, към който се прибавяше и наказанието на пода.