Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Йохан Херман — каза момичето. — Кой е той?

Жената погледна встрани от нея, някъде до коленете й.

Лизел бързо съжали за постъпката си.

— Извинете. Не трябваше да задавам такива въпроси… — Тя остави изречението да умре от собствената си смърт.

Лицето на жената не се промени, но все пак тя съумя някак да отговори.

— Той не е нищо сега в този свят — обясни фрау Херман. — Той беше мой…

— Освен всичко друго — рече жената, — той замръзна до смърт. — За кратко тя закърши ръце и след това го повтори: — Той замръзна до смърт, сигурна съм в това.

Съпругата на кмета беше просто член на една световна бригада. Сигурна съм, че сте виждали такива като нея. Във вашите истории, стихотворения и филмите, които обичате да гледате. Те са навсякъде, тогава защо не и тук? Защо не и в една красива къща на хълм в малък германски град? Това е толкова добро място за страдание, колкото и всяко друго.

Всъщност Илза Херман бе решила да направи от страданието свой триумф. Когато то отказа да си отиде, тя отстъпи и се остави в негово владение. Прегърна го.

Тя можеше да се застреля, да си издере лицето или пък да се впусне в други методи на самонараняване, но вместо това избра онова, което й се струваше най-слабата форма — да понася неудобствата на времето. Доколкото Лизел знаеше, Илза Херман се молеше за студени и дъждовни летни дни. И през по-голямата част от времето молитвите й се сбъдваха.

Когато Лизел си тръгна този ден, тя каза нещо с огромно неудобство. Две гигантски думи бяха изтръгнати мъчително, подхвърлени през рамо и пуснати като нескопосан чифт в краката на Илза Херман. Те паднаха странично, когато момичето се извърна и ги изрече, защото вече не издържаше тежестта им. Сетне останаха да стоят заедно на пода — големи, гръмки и тромави.

И отново съпругата на кмета гледаше встрани от нея. Лице като празна страница.

— За какво? — каза тя този път.

Лизел вече беше извън стаята, близо до входната врата. Когато чу тези думи, тя се спря, но реши да не се връща, предпочитайки да продължи безшумно пътя си към изхода и сетне надолу по стъпалата. Тя погледна към Молкинг, преди да изчезне в него и след това за дълго се изпълни със съжаление към съпругата на кмета.

Понякога Лизел се питаше дали просто не трябва да остави на спокойствие тази жена, но Илза Херман беше твърде интересна, а притегателната сила на книгите твърде голяма. Някога думите бяха направили Лизел безполезна, но сега, докато седеше на пода; а съпругата на кмета на писалището на съпруга си, тя усещаше едно вътрешно чувство за могъщество. Това се случваше всеки път, когато дешифрираше някоя нова дума или уловеше смисъла на цяло изречение.

Тя беше момиче.

В нацистка Германия.

Колко подходящо място да откриеш силата на думите.

И колко ужасно (но при все това въодушевяващо!) щеше да бъде чувството много месеци по-късно, когато щеше да отприщи силата на това ново откритие в мига, в който съпругата на кмета я предаде. Колко бързо съжалението щеше да я напусне и колко бързо щеше да се превърне в нещо съвършено друго.

Сега обаче, в лятото на 1940 г., тя не можеше да види какво й е подготвило бъдещето и при това в няколко различни посоки. Пред себе си имаше само една тъжна жена и стая, пълна с книги, която й беше приятно да посещава. Това беше всичко. Това беше част втора от нейното съществуване през това лято.

Част трета, слава богу, беше малко по-безгрижна — ритане на футбол на улица „Химел“.

Позволете ми да ви нарисувам една картина:

Стържещи подметки по асфалта.

Задъхано момчешко дишане.

Викове: „Тук! Насам! Scheisse! 8 8 По дяволите! (нем.) — Б.пр. “

Тежкото подскачане на топката по пътя.

Всички бяха на улица „Химел“, а с напредването на лятото се чуваха и все по-настоятелни извинения.

Извиненията бяха на Лизел Мемингер.

И бяха отправени към Томи Мюлер.

Някъде към началото на юли тя най-накрая успя да го убеди, че няма да го убие. След пердаха, който беше отнесъл миналия ноември, Томи все още се боеше да бъде около нея. И по време на мачовете на улица „Химел“ неизменно стоеше надалече.