Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Никога не знаеш кога може да й прищрака нещо — довери той веднъж на Руди, наполовина говорейки, наполовина треперейки.

В защита на Лизел трябва да кажем, че тя не спря да се опитва да го успокои.

Чувстваше се огорчена, че бе съумяла да се помири с Лудвиг Шмайкел, но не и с простодушния Томи Мюлер. Той все още се свиваше плахо, когато я зърнеше.

— Откъде можех да разбера, че си ми се усмихвал онзи ден? — питаше го тя отново и отново.

Докато пазеше на вратата, Лизел дори на няколко пъти го насърчи да мине да играе напред, но този негов ход срещна сериозен отпор от съотборниците му.

— Връщай се назад! — заповяда му най-накрая едно момче на име Харалд Моленхауер. — Ти си абсолютно безполезен! — Това се случи, след като Томи го спъна в момента, когато щеше да отбележи гол. Харалд дори щеше да си присъди дузпа, ако Томи не беше от неговия отбор.

Лизел понякога излизаше напред и по някаква причина винаги се противопоставяше на Руди. Те се счепкваха, спъваха се един друг и се наричаха с обидни имена. В такива случаи Руди коментираше:

— Ти изобщо не разбираш от футбол, глупав Saumensch Arschgrobbler. Абсолютно безнадежден случай си. На него изглежда му беше приятно да нарича Лизел „задникодраскач“. Това беше една от радостите на детството.

Друга радост на детството, разбира се, бяха кражбите. Част четвърта, лятото на 1940 г.

Наистина много неща бяха сближили Руди и Лизел, но онова, което циментира приятелството им, беше краденето. Следващата кражба беше провокирана от една открила се възможност, а колосалната движеща сила зад нея беше гладът на Руди. Момчето непрекъснато мислеше за ядене.

Не стига, че имаше купонна система, но и бизнесът на баща му не върнеше добре напоследък (заплахата от еврейската конкуренция вече я нямаше, но заедно с нея си бяха отишли и еврейските клиенти). Щайнерови едва свързваха двата края. Като много други хора от района на улица „Химел“, те живееха в оскъдица. Лизел беше готова да му носи ядене от нейния дом, но и там храната не беше в изобилие. Мама обикновено готвеше грахова супа в неделя вечерта, но не я сервираше само един или два пъти. Тя правеше достатъчно грахова супа, за да стигне до следващата събота. След това в неделя отново готвеше грахова супа. Така всекидневното им меню се свеждаше до грахова супа, хляб и понякога малка порция картофи или месо. Ядеш колкото ти е сипано, не искаш допълнително и не се оплакваш.

В началото правеха разни неща, за да забравят за глада.

Руди не беше гладен, когато играеха футбол на улицата. Или когато взимаха велосипедите на брат му и сестра му и посещаваха ателието на Алекс Щайнер, или пък отиваха при татко, ако този ден беше на работа. В такива случаи Ханс Хуберман обикновено сядаше с тях и им разказваше шеги под гаснещата следобедна светлина.

Друго развлечение през горещите дни беше да се учат да плуват в река Ампер. Водата все още беше малко студена, но това не ги спираше.

— Хайде — придумваше я Руди. — Насам. Тук не е толкова дълбоко.

Докато пристъпваше напред, Лизел не видя огромната дупка под водата и потъна право към дъното. Бясното ритане с крака в стил „кучешката“ спаси живота й, въпреки че едва не се задуши от многото погълната вода.

— Ти си Saukerl — обвини го тя, строполявайки се на речния бряг.

Руди се погрижи да бъде далече от нея. Беше видял какво направи тя на Лудвиг Шмайкел.

— Е, сега вече можеш да плуваш, нали?

Което не я ободри особено. Тя се отдалечи с коса, залепнала за бузата, а от носа й беше потекъл сопол.

— Това означава ли, че няма да получа целувка за това, че те научих да плуваш? — извика той след нея.

— Saukerl!

Ама че нахалник!

Беше неизбежно.

Угнетителната грахова супа и глада на Руди най-накрая ги тласнаха към кражбата. Тези фактори освен това вдъхновиха дружбата им с една група от по-големи деца, които крадяха от фермерите. Крадци на плодове. След един пореден футболен мач и Лизел, и Руди научиха ползата от това да си държиш очите отворени. Седейки на стълбите пред дома на Руди, те забелязаха едно по-голямо момче — Фриц Хамер — да яде ябълка. Беше от сорта „Клар“ — от тези дето зреят през юли и август — и изглеждаше великолепно в ръката му. Още три-четири като нея видимо бяха издули джобовете му.

Те се приближиха нехайно към него.

— Откъде ги взе? — попита Руди.

Момчето само се ухили в началото.

— Шт — каза то и спря да яде. Сетне извади една ябълка от джоба си и я подхвърли. — Само я виж — предупреди той. — Не я яж.