Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Гледай високомерно, посъветва се той. Не издавай страха си. Чети книгата. Усмихвай се. Това е велика книга — най-великата книга, която някога си чел. Не обръщай внимание на жената срещу теб. Тя и без това спи вече. Хайде, Макс, остават само още няколко часа.

Както се оказа, обещаното посещение в стаята на мрака не отне няколко дни, а седмица и половина. До следващото мина още една, и сетне още една, докато накрая съвсем изгуби представа за миналите дни и часове. Беше прехвърлен още веднъж в някакъв малък склад, където имаше повече светлина, повече посещения и повече храна. Но времето изтичаше.

— Заминавам скоро — каза приятелят му Валтер Куглер. — Знаеш как е… армията.

Валтер Куглер, приятел на Макс от детинство, сложи ръката си на рамото на евреина.

— Можеше да бъде и по-лошо. — Той погледна приятеля си в еврейските му очи. — Можеше да се случи нещо с теб.

Това беше последната им среща. Един последен пакет беше поставен в ъгъла и този път там имаше билет. Валтер отвори „Mein Kampf“ и го пъхна вътре, до картата, която бе купил заедно със самата книга.

— На страница тринайсета — усмихна се той. — За късмет, а?

Когато вратата се затръшна, Макс отвори книгата и разгледа билета. Щутгарт — Мюнхен — Пасинг. Влакът тръгваше след два дни, през нощта, тъкмо навреме, за да направи последното прекачване. Оттам щеше да върви пеша. Сгънатата на четири карта вече беше в главата му. Ключът беше все още залепен от вътрешната страна на корицата.

Седя половин час преди да пристъпи към пакета. Освен храната, там имаше още няколко други неща.

Когато тръгна, складът остана празен с изключение на пода.

— Довиждане — прошепна той.

Последното нещо, което Макс видя, беше малката невзрачна купчинка коса до стената.

Довиждане.

С гладко избръснато лице и несиметрична, но старателно вчесана коса, той излезе от сградата като нов човек. Всъщност оттам излезе германец. Хей, но той си беше германец. Или по-точно беше си такъв и преди това.

В стомаха си усещаше напрегнатата комбинация между храна и гадене.

Вървеше към гарата.

Показа билета и личната си карта и сега седеше в малко купе на влака, точно пред погледа на опасността.

— Документи.

Точно това се боеше да чуе.

Беше достатъчно лошо, когато го спряха на перона. Знаеше, че няма да може да го понесе два пъти.

Треперещите ръце.

Миризмата — не, вонята — на вината.

Просто нямаше да намери сили още веднъж.

За щастие само му поискаха билета, след което остана единствено прозорецът с малките градове по пътя, струпването от светлини и хъркащата жена в другия край на купето.

През по-голямата част от пътуването той беше забил нос в книгата, опитвайки се да не вдига поглед.

Думите се въртяха в устата му, докато ги четеше.

Странно, но докато прелистваше страниците и напредваше през главите, в ума му се запечатаха само две думи.

Mein Kampf. Моята борба.

Заглавието. Отново и отново, докато влакът бърбореше от един немски град до следващия.

Mein Kampf.

От всички възможни неща точно тази книга беше неговият спасител.

Някой би могъл да каже, че на Лизел Мемингер й се беше разминало леко. И на нея действително й се размина леко в сравнение с Макс Ванденбург. Да, брат й на практика беше умрял в ръцете й и майка й я изостави.

Но по-лошо от всичко беше да си евреин.

Преди пристигането на Макс Роза Хуберман изгуби още един от клиентите си, този път Вайнгартнерови. Задължителният schimpferei 10 10 Кавга, хокане (нем.). — Б.пр. се случи в кухнята, а докато словесният поток течеше, Лизел се успокояваше с факта, че все пак им оставаха още двама клиенти. И което беше още по-добре — единият от тях беше кметът, заедно с неговата съпруга и книгите.

Що се отнася до другите занимания на Лизел, тя продължаваше да сее опустошения заедно с Руди Щайнер. Дори бих казала, че техните злосторничества ставаха все по-изтънчени.

Те проведоха още няколко акции с Артур Берг и компания, изпълнени с желание да докажат способностите си и да развият престъпния си потенциал. Крадяха картофи от едно място, лук от друго. Но най-големият си удар направиха сами.

Както стана ясно по-рано, едно от предимствата на това да се разхождаш из града беше възможността да намираш разни неща но земята. От друга страна шляенето позволяваше да забелязваш хората. И нещо повече — то позволяваше да забелязваш едни и същи хора да правят едни и същи неща седмица след седмица.