Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

На речния бряг, където се беше научила да плува, всяка от ябълките беше погълната. Несвикнали с такова изобилие, те знаеха, че е много вероятно да им стане лошо. Но въпреки това изядоха всичко.

— Saumensch! — наруга я мама същата вечер. — Защо повръщаш така?

— Може би е от граховата супа — предположи Лизел.

— Точно така — обади се татко. Той беше отново до прозореца. — От нея трябва да е. На мен самият също ми е малко лошо.

— А теб кой те е питал, Saukerl? — Сетне тя бързо се обърна към повръщащия Saumensch. — Е? Какво има? Какво си правила, прасе такова?

Но Лизел не каза нищо.

Тя си мислеше щастливо за ябълките. Ябълките! И сетне повърна още веднъж, за късмет.

Те стояха пред магазина на фрау Дилер, до варосаната стена. В устата на Лизел Мемингер имаше захарен бонбон.

Слънцето беше в очите й.

Въпреки тези трудности, тя все пак беше в състояние да говори и да спори.

В края на август и лятото те намериха един пфениг на земята. Неподправено щастие.

Той лежеше наполовина изгнил в прахта по маршрута за разнасяне на прането. Самотна ръждясала монета.

— Виж това?

Руди се спусна към нея. Обзети от почти болезнено вълнение, те хукнаха към магазина на фрау Дилер, без дори да се замислят, че един-единствен пфениг можеше да се окаже недостатъчен за онова, което смятаха да си купят. Влетяха през вратата и се спряха пред арийската магазинерка, която ги изгледа с презрение.

— Аз чакам — отбеляза тя. Косата й беше опъната назад, а черната й рокля задушаваше тялото й. Фотография на фюрера в рамка наблюдаваше от стената.

— Хайл Хитлер! — обади се първи Руди.

— Хайл Хитлер! — откликна тя, изпъвайки снага зад щанда. — А ти? — Фрау Дилер изгледа строго Лизел, която побърза да даде своя поздрав към фюрера.

На Руди не му трябваше много време да извади монетата от джоба си и да я сложи решително върху щанда. Той погледна фрау Дилер право в очилата и каза:

— Смесени бонбони, моля.

Фрау Дилер се усмихна. Зъбите в устата й се бореха за място и неочакваната й добронамереност накара Руди и Лизел също да се усмихнат. Но не за дълго.

Тя се наведе, затършува нещо и пак се изправи.

— Ето — каза арийката и подхвърли един бонбон на щанда. — Смесете си го сами.

Навън те развиха опаковката и се опитаха да отхапят бонбона на две, но захарта беше като стъкло. Прекалено твърда дори за вълчата захапка на Руди. Затова се наложи да го смучат, докато свърши. Десет смуквания за Руди. Десет за Лизел. Ту той, ту тя.

— Ето на това му викам хубав живот — обяви Руди със захарна усмивка и Лизел не възрази.

Когато приключиха, устите и на двамата бяха възчервени и докато вървяха, си напомняха да си държат очите отворени, в случай че се натъкнат на друга монета.

Разбира се, не намериха нищо. Трудно беше да те споходи такъв късмет два пъти в годината, да не говорим пък в един следобед.

Въпреки това, с червени езици и зъби, те вървяха по улица „Химел“, оглеждайки щастливо земята.

Денят беше великолепен и нацистка Германия беше прекрасна страна.

Сега се придвижваме малко напред, към една борба през студена нощ. Ще оставим крадеца на книги да ни настигне по-късно.

Беше 3 ноември и подът на влака се държеше за краката му. Той пък държеше пред себе си копие от „Mein Kampf“ и четеше своя спасител. По ръцете му избиваше пот. Следи от пръсти се бяха впили в книгата.

Някъде зад Макс Ванденбург град Щутгарт разтвори подигравателно ръце.

Той не беше добре дошъл там и се опитваше да не мисли за стария сух хляб, с който стомахът му се бореше. На няколко пъти се размърда и погледна към светлините, които изглеждаха вече само като шепа искри и после изчезнаха напълно.