Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Пример за това беше Ото Щурм, едно момче от училище, което всеки петък следобед яхаше колелото и караше продукти на свещениците в църквата.

В продължение на месец те го наблюдаваха, докато времето все повече се разваляше и Руди, в частност, беше твърдо решен някой петък през някоя необикновено мразовита октомврийска седмица Ото да не се справи със задачата си.

— Всички тези свещеници — възкликна Руди, докато вървяха през града. — Те и без това са прекалено дебели. Могат да минат една седмица, без да ядат. — Лизел охотно се съгласи с него. Първо, тя не беше католичка. Второ, самата тя беше доста гладна. Както обикновено, Лизел носеше прането, а Руди две кофи със студена вода, или както той се изрази, две кофи с бъдещ лед.

Малко преди да стане два часа, той се залови за работа.

Без колебание изля водата на улицата точно на мястото, където Ото се появяваше с колелото си иззад ъгъла.

Което си е вярно, Лизел в началото изпитваше съвсем малко чувство за вина, но пък планът беше съвършен. Малко след два часа всеки петък Ото Щурм завиваше по улица „Мюнхен“ с продуктите, натоварени в кошницата при кормилото. Но специално в този петък той нямаше да стигне по-далече.

Улицата беше замръзнала, но Руди допълнително лъсна творението си, като едва успя да скрие усмивката, която пробяга през лицето му като махало.

— Хайде — каза той, — да се скрием зад онзи храст.

След приблизително петнайсет минути дяволският план даде своите плодове, така да се каже.

Руди тикна пръст в една пролука в храста.

— Ето го.

Ото се показа зад ъгъла, унесен и невинен като агне.

Той не направи опит да запази контрол с колелото, а просто се плъзна върху леда по очи.

След като мина известно време, без да се помръдне, Руди погледна Лизел разтревожено.

— Боже мой! — каза той. — Може да сме го убили! — Сетне се прокрадна бавно, грабна кошницата и двамата побягнаха през глава.

— Дишаше ли? — попита Лизел малко по-надолу на улицата.

— Keine Ahnung — каза Руди, стискайки кошницата. Той нямаше никаква представа.

Когато бяха вече в подножието на хълма, те видяха Ото да се изправя, да се почесва по главата и по чатала и да се оглежда за кошницата.

— Глупав Scheisskoph 11 11 Обидно, вулгарно обръщение на немски. — Б.ред. — Руди се ухили и двамата се заловиха да огледат плячката си. Хляб, счупени яйца и голяма пръчка шпеков салам. Руди доближи мазния колбас до носа си и вдиша блажено. — Прекрасно.

Макар да бяха изкушени да задържат трофеите само за себе си, у тях все пак надделя чувството за лоялност към Артур Берг. Отправиха се към поочукания му блок на улица „Кемпф“ и му показаха продукцията си. Артур даде открит израз на одобрението си.

— От кого откраднахте това?

Отговорът дойде от Руди.

— Ото Щурм.

— Добре — кимна той. — От който и да е, аз съм му благодарен. Артур влезе за малко вътре и се върна с кухненски нож, тиган и яке. Тримата крадци тръгнаха по дългия коридор с апартаменти. — Ще съберем останалите — заяви Артур Берг, когато излязоха навън. — Може и да сме престъпници, но не сме чак дотам лишени от морал. — Също като крадецът на книги, той имаше граница, която не прекрачваше.

Беше почукано на още няколко врати, няколко имена бяха повикани долу от улицата и скоро цялата вероломна дружина на Артур Берг беше на път към река Ампер. Запалиха огън сред сечището на другия бряг и останалото от яйцата, беше спасено и изпържено. Хлябът и шпекът бяха нарязани. С помощта на ръце и ножове и последното парченце от доставката на Ото Щурм беше изядено. За свещениците не остана нищо.

Към края на угощението възникна спор за кошницата. Повечето от момчетата смятаха, че тя трябва да бъде изгорена. Фриц Хамер и Анди Шмайкел искаха да я задържат, но Артур Берг, в поредна демонстрация на своя противоречив характер и склонност към благородни жестове, имаше по-добра идея.

— Вие двамата… — каза той на Руди и Лизел. — Може би трябва да я върнете на този Щурм. Бедното момче заслужава поне това.

— О, я стига, Артур.

— Не искам да чувам възражения, Анди.

— Исусе Христе!

— Той също не желае да слуша такива работи.

Всички прихнаха и Руди Щайнер взе кошницата.

— Аз ще я върна и ще я окача на пощенската им кутия.

Бе изминал само двайсетина метра, когато момичето го настигна.

Макар да беше наясно, че ще закъснее и ще й се карат, тя знаеше, че трябва да придружи Руди Щайнер до фермата на Щурм, която беше от другата страна на реката.