Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Следващият път, когато видяха същото момче да носи същото яке, въпреки лятната жега, те го проследиха. То ги отведе нагоре по течението на река Ампер. Бяха близо до мястото, където Лизел беше идвала с татко, докато се учеше да чете.

Група от пет момчета, някои длъгнести, други ниски и мършави, стояха и чакаха.

По онова време в Молкинг имаше няколко такива групи, чиято численост обикновено възлизаше на пет-шест души. Водачът на въпросната шайка беше симпатичен петнайсетгодишен престъпник на име Артур Берг. Той се огледа и видя двете единайсетгодишни деца, които се присламчваха към тях.

— Und? — попита той. — И?

— Умирам от глад — отвърна Руди.

— И освен това е много бърз — каза Лизел.

Берг я погледна.

— Не помня да съм искал мнението ти. — Той беше висок момчурляк с дълга шия и равномерно разпределени групи от пъпки по лицето. — Но те харесвам. — Артур Берг беше дружелюбен по един безочлив хъшлашки начин. — Това не е ли тази, която натупа брат ти, Андерл? — На Лизел несъмнено й се носеше славата. Новината за един добър пердах бързо се разчува.

Друго момче — едно от ниските и мършавите — с руса рошава коса и бледа кожа, погледна към нея.

— Мисля, че да.

— Да, тя е — потвърди Руди.

Анди Шмайкел се приближи, огледа я от глава до пети със замислено лице и накрая се усмихна широко.

— Браво, хлапе. — Той дори я тупна по гърба, като уцели лопатката й. — Щяха да ме спукат от бой, ако го бях направил аз.

Артур се приближи към Руди.

— А ти беше онзи Джеси Оуенс, нали?

Руди кимна.

— Очевидно си идиот — отбеляза Артур, — но си от нашия тип идиоти. — Хайде, да вървим.

Те бяха в бандата.

Когато стигнаха фермата, Лизел и Руди получиха чувал. Артур Берг стисна собствената си торба от зебло. Той прокара ръка през меките си кичури коса.

— Някой от вас крал ли е преди?

— Разбира се — потвърди Руди. — Крадем през цялото време. — Той не беше много убедителен.

Лизел беше по-конкретна:

— Аз откраднах две книги — при което Артур прихна, изсумтявайки три пъти. Пъпките му смениха местата си.

— Човек не може да яде книги, скъпа.

Сетне те се заеха да изучават ябълковата градина с нейните дълги виещи се редици. Артур Берг даде заповеди:

— Първо — рече той, — гледайте да не ви хванат на оградата. Който бъде хванат на оградата, ще бъде изоставен. Ясно? — Всички кимнаха с глава в знак, че са разбрали. — Второ, единият е на дървото, другият стои долу. Някой трябва да събира. — Артур потри доволно ръце, въодушевен от начинанието. — Трето, ако видите някой да идва, викайте така, че да събудите мъртвите. И всички хукваме. Richtig 9 9 Ясно, разбрано? (нем.) — Б.пр. ?

— Richtig. — Отговорът дойде в хор.

Той я бутна към оградата, метна празния чувал върху телта, прехвърлиха се от другата страна и хукнаха към другите. Руди се качи на най-близкото дърво и започна да хвърля ябълките отгоре. Лизел стоеше долу и ги събираше в чувала. Когато се напълни, възникна друг проблем.

— Как ще прескочим оградата сега?

Отговорът дойде, когато видяха Артур Берг да се катери по оградата, колкото може по-близко до един от коловете й.

— Там телта е по-здрава. — Руди посочи с ръка. Той прехвърли чувала над оградата, помогна на Лизел да се покачи и се приземи до нея от другата страна, сред разпилените по земята ябълки.

До тях, стъпил здраво на дългите си крака, Артур Берг ги наблюдаваше с интерес.

— Не е зле — избоботи гласът му отвисоко. — Никак не е зле.

Когато се върнаха при реката, скрити сред дърветата, той взе чувала и даде на Лизел и на Руди да си разделят дузина ябълки.

— Добра работа — беше последният му коментар по въпроса.

Същият следобед, преди да се приберат у дома, Лизел и Руди изядоха по шест ябълки за по-малко от половин час. В началото се чудеха дали да не споделят плодовете със семействата си, но това криеше огромна опасност. Не им допадаше мисълта, че ще трябва да обясняват откъде са дошли ябълките. Лизел се колебаеше дали да не каже поне на татко, но не й се искаше той да си помисли, че доведената му дъщеря е маниакален престъпник. Затова продължи да хрупа.