Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Проблемът на властите с книгата беше очевиден. Главният герой беше евреин и при това представен в положителна светлина. Непростимо. Този евреин беше богат човек, на когото беше омръзнало да оставя живота да минава покрай него — нещо, което той наричаше „свиване на рамене“ по отношение на всички проблеми и удоволствия, които са отредени на човек по време на земния му път.

През ранното лято в Молкинг, докато Лизел и татко напредваха с книгата, този човек пътуваше към Амстердам по работа през една зъзнещо студена зима. Момичето се влюби в този образ — зъзнещо студена зима. „Всъщност зимата с точно такава, когато стане студено“, каза тя на Ханс Хуберман. Те седяха заедно на леглото, татко полузаспал, а Лизел будна и трескава.

Понякога тя гледаше татко, докато спи, знаейки за него едновременно и повече, и по-малко, отколкото всеки от тях подозираше. Понякога Лизел чуваше как той обсъжда с мама тежкото им финансово положение или пък двамата говорят унило, че Ханс трябва да отиде и да се види със сина си. Впоследствие се беше оказало, че младежът е напуснал квартирата си и най-вероятно вече е на път към фронта. — Schlaf gut , татко — казваше момичето в такива случаи. — Приятни сънища. — Сетне слизаше от леглото, промушвайки се покрай него, за да угаси лампата.

Следващият атрибут, както споменах, беше библиотеката на кмета.

За да дадем пример за ситуацията, ще се спрем на един хладен ден в края на юни. Руди, меко казано, беше бесен.

За коя се мислеше тази Лизел Мемингер, та да му казва, че днес трябвало да разнесе прането сама? Не беше ли той достатъчно добър, че да ходи по улиците с нея?

— Престани да се оплакваш, Saukerl — смъмри го тя. — Просто не се чувствам добре. Освен това ще изтървеш мача.

Руди погледна през рамо.

— Е добре, щом така поставяш нещата. — На устните на момчето се изписа дяволита усмивка. — Можеш да си завреш твоето пране отзад. — И с тези думи той хукна, без да губи повече време, за да се присъедини към отбора си.

Когато Лизел стигна края на улица „Химел“, тя погледна назад точно навреме, за да го види как стои пред по-близката от двете импровизирани врати. Той й махаше.

— Saukerl — каза момичето и вдигна ръка, знаейки съвършено добре, че в същия момент той я е нарекъл Saumensch . Мисля, че тези отношения бяха толкова близки до любовта, колкото беше по силите на две единайсетгодишни деца.

Тя се затича към Гранде Щрасе и къщата на кмета.

Разбира се, имаше пот и задъхано дишане.

Но това беше пътят към книгите.

Съпругата на кмета, която за четвърти път бе пуснала момичето вътре, седеше на писалището и просто наблюдаваше книгите. При второто посещение, тя бе позволила на Лизел да вземе една от книгите и да я прегледа. След това дойде още една и още една, докато момичето се натовари с половин дузина книги, някои от тях стиснати под мишница, а останалите в растящата купчина в другата й ръка.

Сега, докато Лизел стоеше в хладната стая, стомахът й шумно се оплака, но никаква реакция не последва от нямата осакатена жена. Тя отново беше по хавлия и макар на няколко пъти да бе погледнала момичето, нито веднъж не задържа погледа си задълго. Обикновено обръщаше повече внимание на нещо до него, нещо липсващо. Прозорецът беше широко отворен, правоъгълна хладна уста, от която от време на време идваха поривисти дихания.

Лизел седна на пода. Книгите бяха разпилени около нея.

След четирийсет минути си тръгна. Всяка книга беше върната на мястото й.

— Довиждане, фрау Херман. — Думите винаги идваха като шок. — Благодаря ви.

Сетне жената й плащаше и тя си тръгваше. Задължен да дава обяснение за всяко свое закъснение, крадецът на книги хукваше към вкъщи.

Истинското лято дойде, стаята с книги стана по-топла и с всяка следваща доставка на пране, подът беше все по-малко болезнен. Лизел сядаше с малка купчина книги до себе си и прочиташе по няколко параграфа от всяка, опитвайки се да запомни думите, които не знаеше, за да попита татко за тях, когато се прибере у дома. След време, като голяма, когато писа за тези книги, Лизел вече не помнеше заглавията им. На нито една. Може би ако ги беше откраднала, щеше да бъде по-добре подготвена.

Помнеше обаче, че на вътрешната корица на една от книгите с картинки имаше име, изписано с тромав почерк:

Лизел прехапа устни, но не можа да издържи дълго на изкушението. Без да става от пода, тя се извърна, вдигна глава към облечената в хавлия жена и направи своето запитване: