Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Не обръщай внимание на краставите си крака.

Не чеши подметките на обувките.

И не мърдай прекалено много.

Просто остави всичко, както си е, на всяка цена. Може би скоро ще дойде време за тръгване. Светлина като огнестрелно оръжие. Експлозия в очите. Може би е дошло време за тръгване. Може би вече е време, затова събуди се. Събуди се, по дяволите! Събуди се.

Вратата се отвори и над него се надвеси някаква фигура. Една ръка цопна в студените вълни на дрехите му и мръсните потоци под тях. Зад нея се чу глас.

— Макс — прошепна той. — Макс, събуди се.

Очите му не реагираха, както обикновено става при шок. Никакво трепване, никакво сепване и никаква изненада. Тези неща се случват, когато се събуждаш от някакъв лош сън, а не когато се озоваваш в такъв. Не, неговите очи се отвориха с мъка, от тъмнина към полумрак. Всъщност реагира тялото му, той се надигна и протегна ръка, за да улови празния въздух.

Сега гласът заговори утешително:

— Съжалявам, че отне толкова много време. Имах чувството, че ме наблюдават. Човекът с личната карта също се забави повече, отколкото очаквах, но… — Последва пауза. — Вече е готова. Не е кой знае с какво качество, но да се надяваме, че е достатъчно добра, за да стигнеш където трябва. — Мъжът се наведе и махна с ръка към куфара. В другата си ръка държеше нещо тежко и плоско. — Хайде, ставай. — Макс се подчини, изправи се и се почеса. Почувства изопването на костите си. — Личната карта е тук. — Това беше книга. — Пътната карта и инструкциите също трябва да дойдат тук. А ключът е залепен към вътрешната корица. — Той отвори куфара колкото може по-тихо и внимателно пъхна вътре книгата, сякаш беше бомба. — Ще дойда пак след няколко дни.

Мъжът остави една малка чанта, пълна с хляб, свинска мас и три малки моркова. До тях имаше бутилка с вода. Нямаше извинение.

— Това беше най-доброто, което можах да направя.

Отваряне на врата, затваряне на врата.

Отново сам.

Онова, което го връхлетя веднага след това, беше шумът.

Всичко беше толкова отчайващо шумно в мрака, когато останеше сам. Всеки път, когато помръднеше, се чуваше звук. Чувстваше се като човек в хартиен костюм.

Храната.

Макс раздели хляба на три части и сложи две от тях настрани. Отдаде се изцяло на онова, което беше в ръката му, дъвчеше, преглъщаше и с мъка го придвижваше по сухия коридор на гърлото си. Маста беше студена и твърда и от време на време засядаше по пътя надолу. В този момент на помощ идваха големите глътки вода, които спасяваха положението.

След това морковите.

Отново отдели два настрана и се нахвърли върху третия. Шумът бе изумителен. Несъмнено самият фюрер можеше да чуе звука от оранжевото хрускане в устата му. Зъбите му се чупеха при всеки натиск. Когато отпи от водата, беше сигурен, че ги е погълнал с нея. Следващият път, посъветва се той, първо пий.

По-късно, когато шумът отслабна и намери смелост да опипа зъбите си, за негово облекчение откри, че всеки един от тях е на мястото си, непокътнат. Направи усилие да се усмихне, но не се получи. Представи си само колко нелепо изглежда смирената му усмивка с уста, пълна с изпочупени зъби. Продължи да ги опипва още часове наред.

Отвори куфара и извади книгата.

Не можа да прочете заглавието й, а рискът да драсне клечка кибрит точно сега му се стори твърде голям.

Когато заговори, гласът му имаше привкуса на шепот.

— Моля те — каза той. — Моля те.

Всъщност говореше на човек, когото не бе срещал никога. Заедно с още няколко други важни подробности, той знаеше и името му. Ханс Хуберман. И сетне отново заговори на далечния непознат. Умоляващо.

— Моля те.

Ето това е.

Вече разбирате точно какво се задаваше към улица „Химел“ в края на 1940 г.

Аз знам.

Вие знаете.

Лизел Мемингер обаче не можеше да бъде сложена в тази категория.

За крадеца на книги лятото на тази година беше просто. То се състоеше от четири главни елемента или атрибути. Понякога тя се питаше кой от тях е най-важен.

По нейно мнение „Свити рамене“ беше чудесна книга. Всяка нощ, след като се съвземеше от поредния кошмар, на нея й ставаше приятно, че е будна, и че може да си почете. „Няколко страници?“ — питаше татко и Лизел кимваше. Понякога завършваха главата следващия следобед, долу в мазето.