Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Нямаше никого в къщата?

Мама беше скептична. А нейният скептицизъм я подсещаше за дървената лъжица. Тя я размаха по посока на Лизел и каза:

— Връщай се там веднага и ако пак си дойдеш без пране, по-добре не си идвай изобщо!

— Настина? — Това беше отговорът на Руди, когато Лизел сподели с него какво е казала мама. — Искаш ли да избягаме заедно.

— Ще умрем от глад.

— Аз и без това умирам от глад!

Те се засмяха.

— Не — рече тя. — Трябва да го направя.

Двамата обикаляха града, както обикновено правеха, когато Руди я придружаваше. Той винаги се опитваше да бъде джентълмен и й предлагаше да носи торбата, но Лизел всеки път отказваше. Заплахата от Watschen тегнеше само над нейната глава и следователно единствено на нея можеше да се разчита, че ще носи торбата както трябва. Всеки друг можеше да се отнесе невнимателно с нея, да я усуче или да я смачка и затова не си струваше да поема рискове. Освен това ако позволеше на Руди да я носи, в замяна той можеше да поиска да получи целувка, което беше изключено. Ето защо, за да облекчи товара си, момичето прехвърляше торбата от рамо на рамо на всеки стотина крачки.

Лизел вървеше отляво, а Руди отдясно. През по-голямата част от времето Руди говореше за последния футболен мач на улица „Химел“, за това как е помагал в магазина на баща си или за каквото му дойдеше на ум. Лизел се опитваше да го слуша, но не успяваше. Онова, което чуваше, беше страх, който звънтеше в ушите й и ставаше все по-оглушителен с всяка следваща крачка към Гранде Щрасе.

— Какво правиш? Не е ли тук?

Лизел кимна, че Руди е прав. Всъщност тя се беше опитала да подмине къщата на кмета, за да спечели малко време.

— Е, върви тогава — подкани я той. Небето над Молкинг се смрачаваше. От земята лъхаше студ. — Хайде, Saumensch . — Руди остана на портата.

След пътеката имаше осем стъпала, които водеха до масивната входна врата, която приличаше на чудовище. Лизел погледна намръщено месинговото чукало.

— Какво чакаш? — извика Руди.

Лизел се извърна с лице към улицата. Имаше ли начин, имаше ли изобщо някакъв начин да избегне това? Имаше ли друга история, или да го кажем направо — имаше ли друга лъжа, за която не се е сетила?

— Нямаме цял ден. — Отново далечният глас на Руди. — Какво чакаш, по дяволите?

— Ще си затвориш ли устата, Щайнер? — Това беше вик, произнесен като шепот.

— Какво?

— Казах да млъкнеш, глупав Saukerl такъв…

Сетне тя се обърна отново към вратата, вдигна месинговото чукало и потропа три пъти, бавно. От другата страна се чуха приближаващи се стъпки.

Първоначално тя не погледна жената, а впи поглед в торбата с пране в ръката й. Изучи подробно шнурчето за стягане, докато я вземаше. Получи и парите и след това — нищо. Съпругата на кмета, която никога не говореше, просто стоеше по хавлия, а меката й пухкава коса беше вързана на къса опашка. Почувства се лек полъх. Нещо като въображаемо издихание на труп. Но отново нямаше думи и когато Лизел намери смелост да вдигне глава към нея, лицето на жената не изразяваше упрек, а пълна отчужденост. За миг тя погледна момчето зад рамото на Лизел, сетне кимна, отстъпи назад и затвори вратата. Момичето дълго остана да се взира в огромната врата пред себе си.

— Хей, Saumensch ! — Никакъв отговор. — Лизел!

Лизел се обърна.

Предпазливо.

Тръгна по стълбите обратно, дълбоко погълната в размисъл.

Може би жената все пак не беше я видяла как открадва онази книга. Беше почти мръкнало. Може би това беше един от онези случаи, когато ти се струва, че някой те наблюдава, а всъщност той си гледа нещо съвсем друго или просто си мечтае. Каквато и да беше истината, Лизел не се впусна в допълнителни анализи. Тя си беше свършила работата тук и това беше достатъчно.

Отърсило се от мислите си, момичето продължи надолу по стълбите, взимайки последните три наведнъж.

— Да вървим, Saukerl. — Тя дори си позволи да се засмее. Единайсетгодишната параноя беше могъща. Единайсетгодишното облекчение беше еуфорично.

Изминаха няколко седмици.

Футбол на улица „Химел“.

Четене на „Свити рамене“ между два и три часа през нощта, посткошмарно, или следобед в мазето.

Още едно благоприятно посещение на къщата на кмета.