Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Дълго време вървяха мълчаливо.

— Чувстваш ли се зле? — попита най-накрая Лизел. По това време обикновено вървяха към вкъщи.

— За какво?

— Знаеш за какво.

— Разбира се, че се чувствам зле, но вече не съм гладен и съм готов да се обзаложа, че и той не е гладен. Да не мислиш, че свещениците щяха да получат някаква храна, ако в дома му тя не беше в изобилие?

— Той падна толкова лошо.

— Не ми припомняй. — Но Руди Щайнер не можа да сдържи усмивката си. През следващите години той щеше да е дарител на хляб, а не крадец — още едно доказателство за това колко противоречиви са човешките същества. Колкото добро, толкова и зло. Просто добавете вода и разбъркайте.

Пет дни след техния сладко-горчив успех, Артур Берг се появи отново и ги покани да участват в следващия му вероломен проект. Сблъскаха се с него на улица „Мюнхен“ в сряда на връщане от училище. Той беше вече пременен в униформата си на Хитлеровата младеж.

— Утре следобед отново отиваме. Проявявате ли интерес?

Любопитството надделя:

— Къде?

— На едно място с картофи.

Двайсет и четири часа по-късно Лизел и Руди отново преодоляха една телена ограда и напълниха чувала си.

Проблемът възникна по време на измъкването.

— Боже! — извика Артур. — Фермерът! — Онова, което породи ужас обаче, беше следващата му дума. Той я изкрещя така, сякаш вече беше атакуван с нея. Устата му се отвори широко. Думата излетя навън и тя беше „ брадва “.

И наистина, когато се обърнаха, фермерът тичаше към тях, вдигнал високо оръжието над главата си.

Всички хукнаха към оградата и започнаха да се прехвърлят от другата страна. Руди, който беше в най-далечния край, ги настигна бързо, но не достатъчно бързо, за да не бъде последен. И в момента, в който прекрачи крак, се заплете.

— Хей!

Викът на изоставения.

Групата се спря.

Инстинктивно, Лизел се затича обратно.

— Побързай! — извика Артур. Гласът му беше далечен, сякаш го беше глътнал преди да излезе от устата му.

Бяло небе.

Другите продължиха да тичат.

Лизел пристигна и задърпа плата на панталоните му. Очите на Руди бяха широко отворени от страх.

— Бързо — каза момчето, — той идва.

Някъде далече все още се чуваше звука от дезертиращи крака, когато една допълнителна ръка сграбчи телта и я откачи от панталоните на Руди Щайнер. Парче от плата остана на металния възел, но бягството беше осигурено.

— А сега по-бързо — посъветва ги Артур, малко преди фермерът да пристигне, задъхан и ругаещ. Той стискаше здраво брадвата, която сега беше вече до крака му, и крещеше напразните думи на ограбения.

— Ще се погрижа да ви арестуват! Ще ви намеря! Ще разбера кои сте!

И точно в този момент се чу гласът на Артур Берг:

— Името му е Оуенс! — Сетне и той побягна и настигна Лизел и Руди. — Джеси Оуенс!

Когато бяха вече в безопасност, те седнаха, останали без дъх, а малко по-късно дойде и Артур Берг. Руди отказа да го погледне.

— На всеки от нас се е случвало — рече Артур, чувствайки колко е разстроен Руди. Лъжеше ли. Не можеха да бъдат сигурни и никога нямаше да разберат това.

Няколко седмици по-късно Артур Берг се премести в Кьолн.

Видяха го още веднъж по време на обиколките с прането. На една малка пряка на улица „Мюнхен“ той подаде на Лизел хартиена кесия с дузина кестени. И се усмихна самодоволно.

— От един познат в пекарната промишленост. — След като ги уведоми за заминаването си, Артур ги озари с една последна пъпчива усмивка и успя да ги перне и двамата по челата. — Не се нахвърляйте върху тези неща веднага. — И те повече никога не видяха Артур Берг.

Това не се отнася до мен, защото аз съвсем определено го видях.

Този път Руди и Лизел постъпиха по-разумно. Те изядоха само по един кестен и продадоха останалите от къща на къща.

— Ако имате някой друг излишен пфениг — казваше Лизел на всяка врата, — имам кестени за продан. — Накрая събраха шестнайсет монети.

— А сега — засмя се Руди — е време за реванш.

Същия следобед отидоха в магазина на фрау Дилер, отправиха поздрав към Хитлер и зачакаха.