Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Хайде, какво се кумите — играеше си с тях Шнайдер. Пригладената му с масло коса блестеше, въпреки че един кичур винаги стърчеше бдително над челото му. — Сред толкова много безполезни негодници все трябва да има един, който да умее да пише сносно.

В далечината се чуваше оръдейна стрелба.

Това предизвика реакция.

— Вижте — каза Шнайдер, — този път е друго. Задачата може би ще отнеме целия предобед, а може би и повече. — Той не можа да сдържи усмивката си. — Шлинк лъскаше тоалетните, докато вие играехте карти, но този път отивате там.

Живот или гордост.

Шнайдер очевидно се надяваше един от хората му да прояви достатъчно разум, за да избере живота.

Ерик Ванденбург и Ханс Хуберман се спогледаха. Ако някой излезеше напред сега, взводът щеше да направи живота му ад. Никой не обичаше страхливците. От друга страна, ако някой бъдеше предложен…

И докато всички стояха в очакване, един глас се обади плахо и се спря пред краката на сержанта, сякаш очакваше ритник. Той каза:

— Хуберман, господине. — Гласът принадлежеше на Ерик Ванденбург, който очевидно бе решил, че приятелят му не трябва да умре този ден.

Сержантът направи няколко тегела пред строените войници.

— Кой каза това?

Надарен с превъзходна походка, Щефан Шнайдер беше дребничък човек, който се движеше, говореше и действаше бързо. Докато крачеше напред-назад пред двете редици войници, Ханс стоеше в очакване да види каква ще бъде развръзката. Може би някоя от сестрите беше болна и се нуждаеха от помощник, който да сменя превръзките на инфектираните крайници на ранените. Или пък хиляди писма трябваше да бъдат близнати, запечатани и разпратени до близките на загинали войници.

В този момент гласът се обади отново, предизвиквайки раздвижване. „Хуберман“, отекнаха още неколцина. А Ерик дори добави.

— Той има безупречен почерк, господин сержант. Безупречен.

— Тогава, решено. — На свитите устни на сержанта се изписа лека усмивка. — Хуберман. Ти си избраникът.

Високият млад войник направи крачка напред и попита какво се очаква от него.

Сержантът въздъхна.

— Капитанът се нуждае от човек, който да напише няколко десетки писма. Той има ужасен ревматизъм на пръстите. Или артрит, не знам точно. Ти ще ги напишеш вместо него.

Сега не беше време за пререкания, особено като се има предвид Шлинк с неговите тоалетни и един друг войник на име Флегер, който едва не загина, ближейки пликове. Езикът му стана инфекциозно син.

— Тъй вярно, сержант. — Ханс кимна и това беше всичко. Неговият краснопис беше най-малкото съмнителен, но въпреки това се смяташе за късметлия. Той написа писмата колкото можеше по-хубаво, докато другите отидоха да се сражават.

Нито един от тях не се върна.

Това беше първият път, когато Ханс Хуберман ми избяга. Първата световна война.

Второто бягство предстоеше и щеше да се случи в Есен през 1943 г.

Две войни и две бягства.

При първото той беше млад, а при второто на средна възраст.

Не са много хората, които са имали късмета да ме измамят два пъти.

Той носѝ акордеона със себе си по време на цялата война. Когато след завръщането си откри семейството на Ерик Ванденбург в Щутгарт, съпругата на Ванденбург му съобщи, че може да го задържи. Апартаментът й беше зарит с акордеони и видът точно на този я разстройваше. Останалите й напомняха достатъчно за Ерик, както и за някога споделената им професия на учители по акордеон.

— Той ме научи да свиря — уведоми я Ханс, като че ли това можеше да помогне.

Може би наистина помогна, защото опустошената жена го помоли да й посвири и поплака тихо, докато той натискаше бутоните и клавишите на един доста недодялан „Син Дунав“. Това беше любимата мелодия на съпруга й.

— Знаете ли — обясни Ханс, — той спаси живота ми. — Светлината в стаята беше слаба и въздухът притихнал. — Той… ако има нещо, от което се нуждаете. — Ханс плъзна едно парче хартия по масата с името и адреса си върху него. — По професия аз съм бояджия. Ще боядисам апартамента ви безплатно, когато пожелаете. — Той знаеше, че това е нелепа компенсация, но въпреки това я предложи.

Жената взе листчето хартия и скоро след това едно дете влезе в стаята и седна в скута й.

— Това е Макс — поясни жената, но момчето беше прекалено малко и стеснително, за да каже нещо. То беше мършаво, с мека коса и големи тъмни очи, които гледаха изпитателно, докато непознатият изсвири още една песен в сумрачната стая. Погледът му се отместваше ту към свирещия мъж, ту към плачещата жена. Различните ноти оказваха своето въздействие върху очите й. Такава тъга.