Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Ханс се погрижи пердетата да бъдат дръпнати добре. Не трябваше да остане и най-малкият процеп. И в следващия миг Макс вече не можеше да се държи на краката си. Той приклекна и сключи ръце.

Тъмнината го помилва.

Пръстите му миришеха на куфар, метал, „ Mein Kampf “ и спасение.

Едва когато вдигна глава, мъждивата светлина от коридора достигна очите му. Видя едно момиче в пижама, което съвсем недвусмислено стоеше там и го гледаше.

— Татко?

Макс се изправи като драсната клечка. Мракът сега го обгърна.

— Всичко е наред, Лизел — рече татко. — Върни се в леглото.

Тя се подвоуми още за миг, преди да повлече крака обратно към стаята си. Когато се спря и за последен път погледна крадешком към непознатия в кухнята, забеляза на масата нещо като книга.

— Не се страхувай — чу Лизел шепота на татко. — Тя е добро момиче.

През следващия час доброто момиче лежеше будно с широко отворени очи и слушаше тихите непохватни изречения в кухнята. Оставаше да бъде изигран още един мистериозен жокер.

Макс Ванденбург беше роден през 1916 г.

Израсна в Щутгарт.

От малък той не обичаше нищо толкова много, колкото един хубав юмручен бой.

Първото му сбиване дойде, когато беше единайсетгодишно момче, тънко като дръжката на метла.

Венцел Грубер.

С него се би.

Та този Грубер имаше нахална уста и ситно къдрава коса. Порядките на квартала изискваха те да се бият и нито едно от момчетата не избяга от тази отговорност.

Биха се като истински шампиони.

В продължение на една минута. И точно когато започваше да става интересно, двете момчето бяха хванати за яките и разтървани. Бдителен родител.

Струйка кръв се стичаше от устата на Макс.

Той я близна и вкусът й беше добър.

Не бяха много хората от неговия квартал, които бяха бойци, и ако имаше такива, те не го правеха с юмруци. В онези дни се говореше, че евреите обичали просто да си стоят и да приемат нещата. Да приемат обидите спокойно и след това да се издигат до върха. Очевидно не всички евреи са едни и същи.

Той беше на близо две години, когато баща му умря, разкъсан на парчета на един тревист хълм.

Когато беше на девет, майка му напълно се разори. Тя продаде музикалното студио, което ползваха и като апартамент, и се преместиха в къщата на чичо му. Там той израсна с шестимата си братовчеди, които го биеха, дразнеха и обичаха. Битките с най-големия от тях, Исак, бяха подготовката му за бъдещите юмручни боеве. Пердашеха го почти всяка вечер.

На тринайсет ги сполетя нова трагедия, когато умря чичо му.

Неговият чичо не беше луда глава като Макс. Той беше от онези тихи хора, които работят тихо срещу много малка награда. Не вдигаше шум около себе си и жертваше всичко за семейството си — и умря от нещо, което растеше в стомаха му. Нещо подобно на отровна топка за боулинг.

Както често се случва, семейството беше наобиколило леглото му и го гледаше как капитулира.

Някъде между тъгата и загубата, Макс Ванденбург, вече младеж с корави ръце, посинени очи и болезнени зъби, беше и малко разочарован. Дори недоволен. Докато гледаше чичо си да потъва бавно в леглото, той реши, че никога няма да допусне да умре по този начин.

Лицето му беше толкова покорно.

Толкова жълто и смирено, въпреки силната архитектура на черепа му — безкрайната линия на челюстта, която се простираше на цели километри, стърчащите скули, хлътналите очи. Всичко излъчваше такова спокойствие, че на момчето нещо му се губеше.

Къде е борбата? — питаше се то.

Къде е волята да се противопоставиш?

Разбира се, понеже беше на тринайсет, Макс беше малко краен в преценките си. Никога не беше виждал нещо като мен очи в очи. Все още не.

Заедно с останалите той стоеше около леглото и гледаше как човекът умира — спасителното плъзване от живота към смъртта. Светлината от прозореца беше сива и оранжева, цвета на лятна кожа, и чичо му изглеждаше освободен, когато дишането изчезна напълно.

— Когато смъртта хване мен — закле се момчето, — тя ще усети юмрука ми в лицето си.

Лично на мен това ми харесва. Подобна глупава храброст.

Да.

Много ми харесва.

От този момент той започна да се бие с голяма методичност. Група твърдоглави приятели и врагове се събираха на една малка площадка на улица „Щебер“ и се биеха под гаснещата светлина на деня. Чистокръвните германци, странните евреи, момчетата от изтока. Нямаше значение. Няма по-добър начин за изразходване на момчешката енергия от един хубав бой. Дори враговете бяха на сантиметър разстояние от приятелството.