Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

И последният спестен пфениг отиде за пътуването и няколко дни по-късно, когато Валтер се върна, те се прегърнаха и Макс затаи дъх:

— Е? — каза той.

Валтер кимна:

— Човекът е свестен. Все още свири на онзи акордеон, за който ти е разказвала майка ти — акордеонът на баща ти. Не е член на партията. Даде ми пари. — На този етап Ханс Хуберман се очертаваше като единствената възможност. — Много е беден, женен е, а освен това там има и дете.

Този факт привлече вниманието на Макс.

— На колко е години?

— На десет. Не може всичко да е идеално.

— Да. Децата имат големи усти.

— Но тъй или иначе, извадихме късмет.

Известно време те седяха мълчаливо, докато накрая Макс каза:

— Той сигурно вече ме мрази, а?

— Не мисля. Все пак ми даде пари. Каза, че обещанието си е обещание.

Седмица по-късно пристигна писмо. Ханс съобщаваше на Валтер Куглер, че ще се опита да изпрати някои неща, за да помогне с каквото може. В плика имаше карта на Молкинг и община Мюнхен, а също и директен маршрут от Пасинг (по-надеждната гара) до входната му врата. Последните думи в писмото гласяха:

Бъдете внимателни.

През средата на май 1940 г. пристигна копие на „ Mein Kampf “, заедно с ключ, залепен към вътрешната страна на корицата.

Този човек е истински гений, помисли си Макс, но въпреки това потръпна, когато си представи как се качва на влака за Мюнхен. Това пътуване не му беше никак по сърце, както вероятно и на хората, които щяха да го очакват в Молкинг.

Но човек не получава винаги онова, което иска.

Особено в нацистка Германия.

Мина още време.

Войната се разгърна на по-широки фронтове.

Макс остана скрит от света в друга празна стая.

Докато дойде неизбежното.

Валтер получи известие, че ще бъде изпратен в Полша, за да продължи да отстоява авторитета на Германия над поляците и евреите едновременно. Едните не бяха много по-добри от другите. Времето беше дошло.

Макс се добра до Мюнхен и сетне до Молкинг и сега седеше в една непозната кухня, очаквайки да получи помощта, която жадуваше, и присъдата, която заслужаваше.

Ханс Хуберман се ръкува с него и се представи.

Направи му кафе в тъмното.

Момичето го нямаше от доста време, но сетне се чуха нечии други стъпки. Неизвестният фактор.

В мрака и тримата бяха съвършено самотни. Те се взираха един в друг. Заговори жената.

Лизел се беше унесла в сън, когато гласът на Роза, който не можеше да бъде сбъркан с ничий друг, влезе в кухнята и я разбуди.

— Was ist los?

Представи си тирадата, която гневът на Роза щеше да породи и любопитството надделя в нея. Чу се недвусмисленият звук от нечие движение и преместване на стол.

След десет минути на мъчителна самодисциплина накрая Лизел все пак тръгна надолу по коридора и онова, което видя, наистина я смая, защото Роза Хуберман беше до рамото на Макс Ванденбург и го гледаше как преглъща нейната скандална грахова супа. Ма масата стоеше свещник, чиито пламък не помръдваше.

Мама беше сериозна.

Пълната й фигура излъчваше безпокойство.

По някаква причина на лицето й беше изписано тържество и това не беше тържеството на някой, който е спасил човешко същество от преследване. Изражението й по-скоро казваше: „Ето виждате ли, човекът поне не се оплаква.“ Тя отмести поглед от супата към евреина и сетне пак към супата.

Когато заговори отново, Роза се поинтересува единствено дали иска да му сипе още.

Макс отказа и предпочете вместо това да се втурне към мивката и да повърне. Гърбът му се разтърсваше конвулсивно, а ръцете му бяха разперени. Пръстите му се бяха впили в метала.

— Мили боже — промърмори Роза. — Още един!

Макс се извърна и се извини. Думите му бяха несигурни, кратки и сподавени от киселината.

— Извинявайте. Мисля, че ядох прекалено много. Стомахът ми… нали разбирате… Толкова отдавна не съм ял такава храна…

— Дръпни се — нареди Роза. И започна да чисти.

Когато се обърна, тя видя младият мъж, потънал в мрачно мълчание. Ханс седеше срещу него, сложил ръце със свити пръсти върху дъските на масата.

От коридора Лизел видя издълженото лице на непознатия и зад нето лицето на мама, върху което тревогата бе изписала своите хаотични знаци.

Тя се вгледа във вторите си родители.

Кои бяха тези хора?

Какви точно хора бяха Ханс и Роза Хуберман не беше никак лесно да се отговори. Добри хора? Абсурдно невежи хора? Хора чийто здрав разум беше под съмнение?