Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

През следващите няколко години те се виждаха спорадично. Макс, заедно с останалите евреи, беше методично отхвърлян и тъпкан, докато Валтер се изгуби в работата си. Една печатарска фирма.

Ако сте от хората, които се интересуват от такива неща, да, имаше няколко момичета през тези години. Едно на име Таня и друго, което се казваше Хилди. Нито една от тези връзки не продължи дълго. Вероятно не оставаше достатъчно време заради несигурността и растящия натиск. Макс беше принуден да рови по кофите за боклук, за да изкара нещо. Какво можеше да предложи на тези момичета? През 1938 г. стана трудно да си представиш, че животът може да бъде по-тежък.

След това дойде 9 ноември. Kristallnacht. Нощта на счупените стъкла. Събитието, което доведе до гибелта на толкова много негови приятели евреи, но за Макс Ванденбург това се оказа моментът на спасение. Той беше на двайсет и две.

Много еврейски домове бяха подлагани на систематично унищожение и плячкосване, когато на вратата се чу потропване на кокалчета. Макс, леля му, майка му, братовчедите му и децата им се бяха скупчили във всекидневната.

— Aufmachen 15 15 Отворете (нем.). — Б.пр. !

Хората вътре се спогледаха. Огромно беше изкушението да се пръснат по другите стаи, но мрачното предчувствие е най-странното нещо. Те не можеха да помръднат.

И отново;

— Отворете!

Исак стана и тръгна към вратата. Дървото беше като оживяло и все още потрепваше от нанесените току-що удари. Той погледна назад към беззащитните уплашени лица, сетне завъртя ключа и отвори.

Както се очакваше, това беше нацист. В униформа.

— Никога. — Това беше първата реакция на Макс. Той се вкопчи в ръката на майка си и в тази на Сара, най-близката от братовчедките си. — Няма да тръгна. Ако не можем да тръгнем всички, и аз няма да тръгна.

Той лъжеше.

Когато останалите от семейството го изблъскаха, облекчението, което изпита, му се стори като нещо кощунствено. Това беше недопустимо чувство, но въпреки това то го изпълни с такава наслада, че му се прииска да повърне. Как можеше? Как можеше?

Но въпреки това той го направи.

— Не взимай нищо — каза Валтер. — Само дрехите на гърба си. Аз ще ти дам другото, каквото ти е нужно.

— Макс. — Това беше майка му.

Тя извади от едно чекмедже стар лист хартия и го напъха в джоба на сакото му.

— Ако някога… — Тя го хвана за лактите и го задържа. — Това може да е последната ти надежда.

Той се вгледа в състареното лице и я целуна, много силно, по устните.

— Хайде. — Валтер го дръпна, докато останалите се сбогуваха с него и му даваха пари и няколко скъпоценности. — Навън е истински хаос и точно на това ще разчитаме.

Те тръгнаха, без да поглеждат назад.

И това се оказа особено мъчително за него. Само ако се беше обърнал, за да види близките си за последен път! Вината тогава може би нямаше да е толкова тежка.

Нямаше последно сбогом.

Нямаше прощални погледи.

Нищо освен раздяла.

През следващите две години Макс се кри в един склад. Това беше постройка, в която Валтер беше работил на времето. Имаше много малко храна. Имаше много подозрителност. Останалите по-заможни евреи в квартала емигрираха. Евреите без пари също се опитваха, но без успех. Семейството на Макс попадаше в последната категория. Валтер се отбиваше понякога у тях, колкото може по-конспиративно. Един следобед вратата беше отворена от непознат човек.

Когато Макс чу новината, се почувства така, сякаш тялото му беше натикано в топка за футбол, като страница пълна с грешки. Като боклук.

При все това, всеки ден той успяваше да се разнищи и отново да се изправи на крака, отвратен и благодарен. Беше опустошен, но въпреки това не се разпадна на парчета.

През средата на 1939 г., след шест месеца криене, те решиха, че трябва да поемат нов курс на действие. Разгледаха парчето хартия, което беше тикнато в ръцете на Макс при неговото дезертиране. Точно така — неговото дезертиране, а не неговото бягство. Това беше начинът, по който той виждаше нещата, наред с гротескното облекчение, което чувстваше. Ние вече знаем какво беше написано на онзи лист хартия:

— Става все по-опасно — каза Валтер на Макс. — Всеки момент могат да разберат за нас. Не знаем какво може да се случи. Може да ни хванат. Мисля, че трябва да разбереш как стои въпросът с онова място. Страх ме е да потърся помощ от някого. Могат да ме издадат. — Имаше само едно решение. — Ще отида там и ще намеря този човек. Ако е станал нацист, което е много вероятно, просто ще се върна. Но поне ще знаем на какво можем да разчитаме, richtig ?