Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

По-лесно беше да се определи положението, в която се намираха.

Когато евреин се появи на вратата ти в ранните часове на сутринта в родното място на нацизма, нормално е да очакваш това да ти причини доста неудобства. Тревога, недоверие, параноя. Всяко от тези чувства играе своята роля, всяко води до прокрадващото се подозрение, че не те очаква нищо хубаво. Страхът в очите е като сияние. Безмилостен.

Изненадващо беше, че въпреки този искрящ страх, който светеше в мрака, те по някакъв начин устояваха на истерията.

Мама заповяда на Лизел да си върви.

— Bett, Saumensch 16 16 В леглото, Saumensch . — Б.пр. . — Гласът й беше спокоен, но строг. Доста необичаен.

— Ales gut , Лизел? Всичко наред ли е?

— Да, татко.

— Както виждаш, имаме гост. — Тя виждаше само високия силует на Ханс Хуберман в мрака. — Той ще остане да спи у нас тази вечер.

— Да, татко.

Няколко минути по-късно Макс Ванденбург беше в стаята. Безшумна тъмна сянка. Той дори не дишаше. Не помръдваше. Въпреки това по някакъв начин прекоси разстоянието от вратата до леглото и се озова под завивките.

— Всичко наред ли е?

Това беше отново татко, който говореше този път на Макс.

Отговорът долетя от устата му и сетне се оформи като петно върху тавана. Такова беше чувството му за срам.

— Да. Благодаря ви. — Той повтори думите отново, когато татко зае обичайното си място на стола до леглото на Лизел. — Благодаря ви.

Мина още час преди Лизел да заспи.

Сетне тя спа дълбоко и дълго.

Една ръка я събуди малко след осем и половина на следващата сутрин.

Гласът в края й й съобщи, че днес няма да ходи на училище. Очевидно беше болна.

Когато се разбуди напълно, момичето се втренчи в непознатия на отсрещното легло. Над одеялото се виждаше само сплъстената му коса и не се чуваше нито звук, сякаш по някакъв начин се беше научил да спи по-тихо от другите хора. Лизел мина предпазливо покрай него и последва татко в коридора.

За първи път кухнята и мама бяха сдържани. Цареше странна тишина, която сякаш предшестваше някакво важно събитие. За голямо облекчение на Лизел тя продължи само няколко минути.

На масата имаше храна и се чуваше шум от прибори.

Мама оповести приоритетите на деня. Тя седна на масата и каза:

— Чуй ме сега, Лизел. Татко ще ти каже нещо днес. — Очевидно ставаше дума за нещо важно — тя дори не каза Saumensch . Посвоему това си беше личен подвиг на въздържаността. — Той ще говори, а ти ще слушаш. Ясно ли е?

Момичето тъкмо преглъщаше залъка си.

— Ясно ли е, Saumensch ?

Така беше по-добре.

Момичето кимна.

Когато влезе отново в спалнята да си вземе дрехите, тялото в отсрещното легло беше обърнато на другата страна. То вече не приличаше на прав дънер, а имаше формата на буквата Z, простирайки се диагонално от ъгъл до ъгъл. Минаваше през леглото на зиг-заг.

Сега тя виждаше лицето му под уморената светлина. Устата му беше отворена, а кожата му имаше цвета на черупка от яйце. По челюстта и брадичката му беше набола брада, а ушите му изглеждаха корави и сплескани. Имаше малък, но безформен нос.

— Лизел!

Тя се обърна.

— Мърдай оттук!

Тя се запъти към банята.

След като се преоблече, тръгна към коридора, където разбра, че няма да ходи надалече. Татко я чакаше пред вратата на мазето. Той й се усмихна едва-едва, запали лампата и я поведе надолу.

Татко й каза да се разположи удобно сред купчините с бояджийско платно и миризмата на боя. Върху стените грееха изрисувани думи, научени в миналото.

— Трябва да ти кажа някои неща.

Лизел седеше върху еднометрова купчина платно, а татко върху петнайсетлитрова кутия с боя. Известно време той търсеше думите и когато ги намери, стана да ги изрече, но преди това разтърка очите си.

— Лизел — каза тихо Ханс Хуберман, — не бях сигурен, че това ще се случи и затова не ти казах. За мен. И за човека, който е горе.

Той вървеше от единия до другия край на мазето, а светлината на лампата уголемяваше сянката му. Върху стената напред-назад се движеше огромен великан.

Когато се спря, сянката се възправи зад него, сякаш ги наблюдаваше. Някой винаги наблюдаваше.

— Нали го знаеш моя акордеон? — каза той и сетне историята започна.

Той й разказа за Първата световна война, за Ерик Ванденбург и за посещението при съпругата на загиналия войник.