Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Но къде?

Никакъв отговор.

В тази ситуация те бяха съвършено сами и парализирани. Макс Ванденбург нямаше къде другаде да отиде. Имаше само тях. Ханс и Роза Хуберман. Лизел никога не ги беше виждала толкова угрижени или да се споглеждат толкова често.

Те щяха да му донасят долу храната, освен това приспособиха една празна кутия от боя за изпражненията на Макс. Ханс щеше да изхвърля съдържанието й колкото може по-предпазливо. Роза пък му осигури няколко кофи с гореща вода. Евреинът беше мръсен.

Навън, всеки път когато Лизел отвореше входната врата, я очакваше планина от студен ноемврийски въздух.

Валеше ситен дъжд.

По улицата имаше купчини мъртви листа.

Скоро дойде ред на крадеца на книги да посети мазето. Те я накараха.

Тя тръгна предпазливо надолу по стълбите, знаейки, че не са необходими никакви думи. Тътренето на краката й беше достатъчно, за да го събуди.

По средата на мазето Лизел спря в очакване, имайки чувството, че стои в центъра на някакво огромно сумрачно поле. Слънцето залязваше зад купчините от пожънати бояджийски платна.

Когато Макс излезе от укритието си, държеше в ръката си копие от Mein Kampf . При пристигането си беше предложил на Ханс Хуберман да му върне книгата, но той му каза, че може да я задържи.

Лизел, която носеше обяда му, естествено, не можеше да откъсне очи от нея. Тя на няколко пъти беше виждала тази книга в СГД, но не я четяха там и не я прилагаха пряко в дейността си. На няколко пъти имаше загатвания за нейното величие и обещания, че в по-късни години, когато се влееха в по-старшите отряди Хитлеровата младеж, ще имат възможност да я изучават.

Макс проследи погледа й и също се загледа в книгата.

— Това…? — прошепна тя.

Гласът й бе прозвучал някак странно, изтънял и неравен.

Евреинът приведе главата си малко напред.

— Bitte? Моля?

Тя му подаде граховата супа и се качи бързо горе, изчервена, задъхана, чувствайки се глупаво.

— Това хубава книга ли е?

Лизел упражни това, което искаше да каже, в банята пред малкото огледало. Миризмата на урина все още беше около нея, защото Макс тъкмо беше използвал кутията за боя, преди тя да слезе долу. So ein G’schtank , помисли си тя. Каква воня!

Ничия урина не мирише толкова хубаво колкото твоята.

Дните куцукаха един след друг.

Всяка нощ преди да се унесе в сън тя чуваше мама и татко да разговарят в кухнята, обсъждайки какво е било направено, какво ще правят сега и какво трябва да се случи след това. Образът на Макс непрестанно витаеше около нея. Лицето му винаги изглеждаше измъчено и благодарно, а блатистите му очи неизменно бяха пълни с влага.

Един-единствен път в кухнята имаше избухване.

Татко.

— Знам!

В гласа му имаше раздразнение, но той бързо го приглуши до шепот.

— Въпреки това трябва да продължа да ходя, поне няколко пъти в седмицата. Не мога да стоя тук през цялото време. Парите ни трябват и освен това, ако престана да свиря, те ще станат подозрителни. Ще започнат да се питат защо съм спрял. Миналата седмица им казах, че си била болна, но сега трябва да продължим да правим всичко както преди.

Ето къде беше проблемът.

Животът се беше променил по най-невъобразим начин, но те на всяка цена трябваше да продължат да се държат, все едно нищо не се е случило.

Представете си как се усмихвате, след като са ви зашлевили плесница. И сетне си помислете как правите това двайсет и четири часа на ден.

Така ще добиете представа какво е да криеш евреин.

Когато дните се превърнаха в седмици, настъпи поне едно неохотно приемане на случилото се — в резултат на една война, на едно удържано обещание и един акордеон. Освен това, в разстояние само на една година Хуберманови бяха изгубили син и в замяна бяха получили нещо, което имаше колосално застрашителни пропорции.

Онова, което най-много шокира Лизел, беше промяната в мама. Независимо дали ставаше дума за задълбочения начин, по който разпределяше храната в къщи, за намордника, който бе сложила на прословутата си уста, или за по-благия израз на мукавеното й лице, едно нещо беше ясно.

Дори когато, месец след дебюта на Макс на улица „Химел“, болната от артрит Хелена Шмид се отказа от услугите с прането и гладенето, Роза Хуберман седна на масата, дръпна купата към себе си и каза:

— Хубава супа за вечеря.

Супата беше ужасна.

Всяка сутрин, когато Лизел отиваше на училище или рискуваше да играе футбол навън, или тръгваше да разнесе прането на последните им верни клиенти, Роза говореше тихо на момичето: