Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Възклицанието „Мили боже!“ беше най-обичайната реакция на историите на Макс Ванденбург и обикновено след него следваше въпрос.

Когато Лизел се връщаше назад към случките от живота си, тези вечери във всекидневната, бяха едни от най-ярките й спомени. Тя виждаше горящата светлина върху лицето на Макс с цвят на слонова кост и дори усещаше човешкия привкус в думите му. Историята на неговото оцеляване беше разказана, парче по парче, сякаш той режеше късове от себе си и ги поднасяше на чиния.

— Толкова съм егоистичен — когато каза това, Макс скри с лакът лицето си. — Да изоставя близките си. Да дойда тук. И да изложа всички вас на опасност… — Сетне той изля всичко, което се беше насъбрало в душата му, молейки ги за прошка. Лицето му носеше печата на мъка и опустошение. — Съжалявам. Вярвате ли ми. Съжалявам, съжалявам, аз…!

Ръката му докосна огъня и той я отдръпна рязко назад.

Те всички го гледаха мълчаливо, докато накрая татко стана, приближи се и седна до него.

— Изгори ли се?

Една вечер Ханс, Макс и Лизел седяха пред огъня. Мама беше в кухнята. Макс отново четеше Mein Kampf.

— Знаеш ли какво? — рече Ханс навеждайки се напред към камината. — Лизел, между другото, доста добре чете за годините си. — Макс свали книгата и го погледна. — И вие двамата имате повече общо помежду си, отколкото си мислите. — Татко провери дали Роза идва. — Тя също много обича да се бие.

— Татко! — Лизел, вече почти на дванайсет и все още тънка като дръжка на гребло, седеше, безкрайно смутена, с гръб о стената. — Аз никога не съм се била!

— Шт — засмя се татко. Той й даде знак да не говори високо и отново се наведе напред, този път към момичето. — Е добре, а какво ще кажеш за пердаха, който дръпна на Лудвиг Шмайкел, а?

— Аз никога… — Бяха я хванали натясно. Излишно беше да отрича повече. — Откъде знаеш за това?

— Срещнах баща му в „Кнолер“

Лизел беше закрила лице с ръцете си. Щом ги дръпна, тя зададе ключовия въпрос:

— Каза ли за това на мама?

— Шегуваш ли се? — Той намигна на Макс и прошепна на момичето: — Все пак си жива, нали?

Тази вечер татко за първи път от месеци свири вкъщи на акордеон. Концертът продължи около половин час, след което той се обърна към Макс.

— Ти научи ли се?

Лицето в ъгъла гледаше пламъците.

— Учех се известно време. — Последва продължителна пауза. — Докато станах на девет. Тогава мама продаде музикалното студио и спря да преподава. Запази само един инструмент, но скоро се отказа да дава уроци дори и на мен, понеже нямах желание да се уча. Държах се глупаво.

— Не — каза татко. — Бил си момче.

Между Лизел Мемингер и Макс Ванденбург имаше и други прилики и това бяха техните нощи. Всеки в стаята си сънуваше своя кошмар и сетне се събуждаше, единият с писък в подгизналите си завивки, а другият задъхан до димящия огън.

Понякога, когато Лизел четеше с татко почти до три часа през нощта, те и двамата чуваха събуждането на Макс.

— Той сънува също като теб — казваше татко и веднъж, подтикната от уплахата в гласа на Макс, Лизел реши да стане от леглото. Понеже беше чувала историята му, тя имаше горе-долу добра представа какво вижда в сънищата си, макар да не знаеше коя точно случка го е навестила тази нощ.

Тя мина тихо по коридора и влезе във „всекидневната спалня“.

— Макс?

Тих шепот, все още приглушен в гърлото от съня.

Евреинът първоначално не отговори, но скоро след това се надигна и се огледа в мрака.

Докато татко беше все още в спалнята, Лизел седна от другата страна на огнището срещу Макс. Зад тях мама хъркаше гръмогласно и с нищо не отстъпваше на онази жена във влака.

Огънят сега беше погребален дим, мъртъв и умиращ едновременно. В тази ранна сутрин в стаята се чуха и гласове.

Хубаво би било да се каже, че след този малък напредък в отношенията им и Лизел, и Макс не сънуваха повече кошмари. Би било хубаво, но нямаше да е вярно. Кошмарите продължаваха да си идват както винаги подобно на най-добрия играч в противников отбор, за когото си чул, че е контузен или болен, но въпреки това изведнъж го виждаш как загрява и се готви да излезе на игрището заедно с другите. Или като влак, пристигащ по график на нощния коловоз, теглейки след себе си спомени. Дълга композиция от трополящи вагони.