Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— И помни, Лизел… — Тя посочваше устата си с пръст и това беше всичко. Когато Лизел кимнеше, Роза Хуберман добавяше: — Добро момиче, Saumensch . А сега тръгвай.

И наистина, както твърдеше татко, а сега вече и мама, тя беше добро момиче. Държеше си устата затворена, където и да отидеше. Тайната беше дълбоко погребана.

Както обикновено, Лизел обикаляше из града с Руди, слушайки дрънканиците му. Понякога те си разказваха за своите отряди в Хитлеровата младеж и Руди за първи път й спомена за младия садистичен водач на име Франц Дойчер. Когато не говореше за екзалтираните прояви на Дойчер, той обикновено пускаше развалената си плоча, която не съдържаше нищо друго освен хвалебствия, посветени на последния гол, който бе отбелязал на стадиона на улица „Химел“.

— Знам — уверяваше го Лизел. — Нали бях там?

— И какво от това?

— Това означава, че съм видяла гола ти, Saukerl .

— Откъде да знам, че си го видяла. По-скоро бих предположил, че в този момент си била на земята и си ближела калта, която съм оставил след себе си.

Може би именно Руди й помогна да запази разсъдъка си, с непрестанните си глупости, с лимоненорусата си коса и наперената си самонадеяност.

Той като че ли беше абсолютно убеден, че животът не е нищо друго освен шега — безкрайна последователност от голове, финтове и постоянен репертоар от празно бръщолевене.

Друга част от времето си Лизел продължи да прекарва в библиотеката на съпругата на кмета. Сега там беше студено и ставаше все по-студено с всяко следващо посещение, но изкушението беше прекалено голямо. Тя си избираше няколко книги и четеше малки откъси от тях, докато един следобед попадна на една, която не можа да остави. Казваше се „Свирачът“. Донякъде беше привлечена към нея от спорадичните появявания на свирача от улица „Химел“ — Фификус. Спомняше си добре прегърбената му фигура, облечена в палто, и присъствието му на големия огън на открито в чест на рождения ден на фюрера.

Първата случка в книгата беше убийство. Намушкване с нож. Виенска улица. Недалече от Щефансдом — катедралата на главния площад.

Лизел не беше сигурна дали думите или отвореният прозорец бяха причината да потръпне. Всеки път, когато донасяше или взимаше дрехи от дома на кмета, тя прочиташе по три страници и трепереше, но не можеше да стои там по-дълго.

По същия начин Макс Ванденбург не издържаше вече в мазето. Той не се оплакваше — нямаше право на това — но чувстваше как студът бавно го подкопава. Както се оказа, неговото спасение се дължеше на малко четене, писане и една книга, която се казваше „Свити рамене“.

— Лизел — каза Ханс една вечер. — Хайде.

След пристигането на Макс бе последвала голяма пауза в упражненията на Лизел по четене заедно с татко. И сега Ханс бе решил, че е дошъл моментът да подновят заниманията си.

— Na, komm 17 17 Е, хайде (нем.). — Б.пр. — каза той. — Не искам да изоставаш. Иди да донесеш книгите си. Какво ще кажеш за „Свити рамене“?

Но смущаващият момент във всичко това дойде, когато тя се върна с книга в ръка и татко й даде знак да го последва към старата му работилница. Мазето.

— Но, татко — опита се да възрази Лизел. — Ние не можем…

— Какво? Чудовище ли има там долу?

Беше мразовит ден в началото на декември. Мазето ставаше все по-недружелюбно с всяко следващо бетонно стъпало.

— Много е студено, татко.

— Това никога преди не те е притеснявало.

— Да, но никога не е било толкова студено…

Когато бяха вече долу, татко прошепна на Макс:

— Може ли да ползваме лампата, моля?

Бояджийското платно и кутиите бяха отместени с треперещи ръце и малко по-късно лампата се озова в Ханс. Поглеждайки пламъка, той поклати глава и каза:

— Es ist Wahnsinn, net? Това е налудничаво, нали? — Преди ръката да намести платната в предишното им положение, той я улови. — Ела и ти. Моля те, Макс.

Преградата беше дръпната още настрани и се появиха мършавото тяло и лицето на Макс Ванденбург. Той стоеше под влажната светлина, обзет от свръхестествен смут. Трепереше.

Ханс докосна ръката му, подканяйки го да се приближи.