Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Момчето, което тогава влезе в стаята, е мъжът горе. Verstehst ? Разбираш ли?

Крадецът на книги седеше и слушаше историята на Ханс Хуберман. Тя продължи цял час до момента на истината, който включваше една съвсем очевидно необходима лекция.

— Лизел, чуй ме внимателно. — Той я накара да стане и я хвана за ръката.

Бяха извърнати с лице към стената.

Тъмни силуети върху изписаните думи.

Той стисна пръстите й.

— Помниш ли рождения ден на фюрера — когато вечерта се прибрахме от огъня на открито? Помниш ли какво ми обеща тогава?

Момичето помнеше.

— Че ще пазя тайна — каза тя на стената.

— Точно така. — Изрисуваните думи бяха разпилени между хванатите за ръка сенки, кацнали на раменете им, стъпили на главите им, висящи от ръцете им. — Лизел, ако кажеш на някого за мъжа горе, всички ще ни сполети голяма беда. — Той вървеше по тънката линия между страха и успокоението, така че едновременно да я накара да мълчи и да не изпада в паника. Произнасяше изреченията си бавно, гледайки я със стоманените си очи. Отчаяние и утеха. — Най-малкото, аз и мама ще бъдем отведени. Ханс очевидно се безпокоеше, че ще я изплаши прекалено много, но сметна, че в случая „прекалено много“ беше по-добре от „недостатъчно“. Подчинението на момичето трябваше да бъде абсолютен и неотменим факт.

Към края Ханс Хуберман се вгледа в Лизел Мемингер, за да се убеди, че го слуша внимателно.

Изброи й едно след друго последствията.

— Ако кажеш на някого за този човек…

Нейният учител.

Руди.

Нямаше значение на кого.

На когото и да кажеше, щеше да има наказание.

— Най-напред — каза Ханс — ще взема всичките ти книги и ще ги изгоря. — Това беше коравосърдечно. — Ще ги хвърля в печката или в огнището. — Той несъмнено се държеше като тиранин, но се налагаше. — Ясно ли е?

Шокът направи дупка в нея, с отчетливи и гладки краища.

Сълзите напълниха очите й.

— Да, татко.

— След това… — Налагаше се да бъде жесток, което му костваше усилие. — Те ще те отведат нанякъде. Искаш ли това да се случи?

Тя вече плачеше, най-искрено.

— Nein.

— Добре. — Ханс стисна ръката й още по-силно. — Те ще отведат онзи човек, а вероятно също и мама, и мен. И ние никога, никога няма да се върнем.

И това беше преломният момент.

Момичето започна да хлипа толкова неудържимо, че на татко ужасно му се искаше да я притегли към себе си и да я прегърне силно. Но не го направи. Вместо това клекна и я погледна право в очите. И от устата му се отрониха най-тихите и спокойни думи досега?

— Verstehst du mich? Разбираш ли ме?

Момичето кимна. Сега тя плачеше, сломена и съкрушена, и татко я прегърна сред миризмата на боя и светлината от газената лампа.

— Разбирам, татко, разбирам.

Тя беше притисната към тялото му и гласът й беше приглушен. Двамата останаха така няколко минути, докато той разтриваше гърба й.

Когато се върнаха горе, мама седеше в кухнята, сама и замислена. Когато ги видя, тя стана и махна с ръка на Лизел да дойде при нея, забелязвайки изсъхналите сълзи, които бяха набраздили лицето й. Тя я притегли към себе си, взимайки я в грубовата си тежка прегръдка.

— Alles gut, Saumensch ?

Мама не се нуждаеше от отговор.

Всичко беше наред.

И в същото време всичко беше ужасно.

Макс Ванденбург спа три дни.

През определени откъслеци от този сън Лизел го гледаше. Може да се каже, че през третия ден това се превърна за нея в идея-фикс — да проверява какво става с него и дали още диша. Вече можеше да тълкува признаците на живот по движението на устните му, по растящата му брада и по кичурите коса, които помръдваха леко, когато завъртеше глава насън.

Често, докато стоеше надвесена над него, я спохождаше страшното чувство, че мъжът току-що се е събудил, че очите му са се отворили и сега той я гледа как го гледа. Мисълта, че може да бъде заловена, едновременно я измъчваше и вдъхновяваше. Боеше се от този момент. И се стремеше към него. Откъсваше се от леглото му, едва когато чуеше гласа на мама да я вика и си тръгваше утешена и разочарована, че ще пропусне мига, в който той ще се събуди.

Понякога, към края на спящия маратон, той говореше.

Рецитал от прошепнати имена. Цял списък.

Исак. Леля Рут. Сара. Мама. Валтер. Хитлер.

Семейство, приятел, враг.

Те всички бяха с него под завивките му и в един момент той, като че ли се бореше със себе си.

— Nein — прошепна мъжът. И сетне това беше повторено седем пъти. — Не!

Докато го наблюдаваше, Лизел вече забелязваше приликите между този непознат и нея. Те и двамата бяха пристигнали на улица „Химел“ в състояние на тревога. И двамата имаха кошмари.