Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Когато моментът дойде, той се събуди с неприятното усещане за дезориентация. Устата му се отвори миг след очите, сетне се надигна и остана да седи с изпънат гръб.

— Ах!

Откъслечен глас като кръпка.

Когато видя над себе си надвесеното лице на момичето, настъпи мъчителен момент на смут и умът му заработи трескаво, опитвайки се да разбере къде е и кога е. След няколко секунди успя да се почеше по главата (звук, подобен на шумолене на подпалки) и да я погледне. Движенията му бяха накъсани и сега, когато бяха отворени, очите му изглеждаха блатисти и кафяви. Мътни и тежки.

Лизел се отдръпна инстинктивно.

Оказа се прекалено бавна.

Непознатият протегна ръка и момичето почувства топлите му пръсти да улавят ръката й над лакътя.

— Моля!

Гласът му също я задържа, сякаш имаше нокти. Той го притисна в плътта й.

— Татко! — Високо.

— Моля! — Тихо.

Беше късен следобед, сив и блещукащ, но в стаята проникваше само белезникава светлина. Това беше всичко, което завесите допускаха. Ако сте оптимистично настроени, мислете за нея като за бронз.

Когато татко влезе, той се спря на вратата, забелязвайки пръстите на Макс Ванденбург около ръката на Лизел и отчаяното му лице.

— Виждам, че двамата вече сте се запознали.

Пръстите на Макс започнаха да охладняват.

Макс Ванденбург обеща, че никога повече няма да спи в стаята на Лизел. Какво си мислеше той през тази първа нощ? Дори самата мисъл за това беше мъчителна.

Реши, че е бил прекалено объркан при пристигането си, за да позволи да се случи подобно нещо. Мазето беше единственото място за него, доколкото зависеше от преценката му. Студът и самотата бяха без значение. Той беше евреин и ако имаше място, предопределено за него, това беше мазето или всяко друго скривалище на спасението.

— Съжалявам — призна той на Ханс и Роза, докато слизаше надолу към мазето. — Отсега нататък ще стоя тук. Няма да чуете от мен нищо. Няма да издам нито звук.

Ханс и Роза, потънали в грижи около тежкото си положение, не възразиха. Не отвориха дори дума за студа. Струпаха долу няколко одеяла и сложиха най-отгоре газената лампа. Роза сподели опасенията си, че храната може би няма да е много, при което Макс разпалено я помоли да му носи огризки и то при положение, че никой друг не ги иска.

— Не, не — увери го Роза. — Ще те храним колкото можем по-добре.

Свалиха долу и дюшека от свободното легло в стаята на Лизел, заменяйки го с бояджийско платно — чудесна сделка.

Долу, Ханс и Макс сложиха дюшека под стълбището и направиха стена от платно за боядисване. Тя беше достатъчно висока, за да прикрива триъгълния вход и освен това платното се махаше лесно, ако Макс отчаяно се нуждаеше от въздух.

— Условията са жалки — извини се татко. — Давам си сметка за това.

— По-добре е от нищо — увери го Макс. — Получавам повече, отколкото заслужавам. Благодаря.

С помощта на няколко находчиво поставени кутии от боя, леговището под стълбите заприлича на купчина вехтории, струпани небрежно в ъгъла, така че да не пречат. Проблемът беше, че ако се преместеха само няколко кутии или се дръпнеше платното, човек веднага щеше да усети миризмата на евреин.

— Да се надяваме, че така е добре — рече Ханс.

— Би трябвало. — Макс пропълзя вътре. И го каза отново: — Благодаря.

Благодаря.

Според Макс Ванденбург, това беше най-жалката дума, която можеше да изрече, като й съперничеше единствено Съжалявам. Непрекъснато имаше нужда да произнася тези два израза, подтикван от чувството за вина.

Колко много пъти през тези първи няколко будни часа му се искаше да излезе от това мазе и да напусне къщата завинаги? Може би няколкостотин.

И всеки път в основата на това желание стоеше единствено угризението.

Той искаше да си тръгне — Боже, колко много искаше (или поне искаше да иска) — но знаеше, че няма да го стори. Това, което правеше, не беше по-различно от начина, по който напусна семейството си в Щутгарт — под булото на фалшивата вярност.

За да живее.

Животът си беше живот.

Цената беше чувството за вина и срамът.

През първите му няколко дни в мазето Лизел нямаше нищо общо с него. Тя отхвърляше съществуването му. Шумолящата му коса, неговия студ, несигурните му пръсти.

Мъчителното му присъствие.

Мама и татко.

Те бяха станали толкова сериозни. И трябваше да вземат толкова много решения.

Обмисляха дали не могат да го преместят някъде.