Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Боже мой! Не можеш да стоиш повече тук. Ще премръзнеш до смърт. — Той се извърна. — Лизел, напълни ваната. Но водата да не бъде прекалено гореща. Направи я по-хладка, каквато става, когато започне да изстива.

Лизел хукна нагоре.

— Боже мой! — чу тя отново, стигайки коридора.

Когато той се потопи в малката вана, Лизел се спря пред вратата на банята, представяйки си как топлата вода се превръща в пара при досега с подобното му на айсберг тяло. Мама и татко бяха в кулминацията на спор, който се водеше в стаята, служеща едновременно за спалня и всекидневна, а гласовете им, макар и тихи, все пак достигаха до коридора.

— Той ще умре там долу, гарантирам ти го.

— Ами ако някой го види.

— Не, не, ще се качва само през нощта. А през деня ще оставяме всичко отворено. Нямаме какво да крием. И ще използваме тази стая, вместо кухнята. По-добре да го държим далече от входната врата.

Мълчание. След това гласът на мама:

— Добре… Да, прав си.

— Ако ще играем на комар с евреин — каза татко скоро след това, — предпочитам да залагаме на жив евреин. — И от този момент нататък беше установен нов ред.

Всяха вечер, след като пламъците заиграеха в огнището в стаята на мама и татко. Мак се появяваше безмълвно. Свиваше се в ъгъла, скован и смутен, най-вероятно заради добротата на тези хора и мъката на оцеляването, но над всичко това надделяваше светлината и топлината.

При добре дръпнати пердета, той спеше на пода с възглавница под главата, докато огънят постепенно гаснеше, превръщайки се в пепел.

На сутринта отново се връщаше в мазето.

Безгласно човешко същество.

Еврейският плъх се прибираше обратно в дупката си.

Коледа дойде и си отиде с привкуса на допълнителна опасност. Както се очакваше, Ханс Младши не дойде (едновременно късмет и злокобно огорчение), но Труди пристигна както обикновено и за щастие всичко мина гладко .

Решено беше, че на Труди, въпреки кроткия й характер, не трябва да се казва нищо.

— Доверяваме се само на хората, на които се налага — заяви татко, — а това сме ние тримата.

Имаше допълнителна храна, а на Макс бяха поднесени извинения, че макар това да не е неговата религия, ритуалът все пак си е ритуал.

Той не се оплака.

И можеше ли въобще да се оплаква за нещо?

Обясни им, че е евреин по възпитание и кръв, но също и че да си евреин сега, повече от всякога, е просто един етикет — най-гибелният късмет, който можеше да те сполети.

Пак тогава той се възползва от възможността да изрази съжалението си пред Хуберманови, че синът им не си е дошъл за празника. В отговор татко каза, че такива неща са извън техния контрол.

— В края на краищата — рече той, — ти сам трябва да знаеш това — младият мъж си остава момче, а едно момче има правото понякога да бъде твърдоглаво.

С това на разговора беше сложена точка.

През първите няколко седмици пред огнището Макс остана безмълвен. Сега, когато той се къпеше веднъж на всяка седмица, Лизел забеляза, че косата му вече не е гнездо от клечки, а по-скоро купчина пера, които падаха свободно по главата му. Понеже все още се срамуваше от него, тя прошепна на татко:

— Косата му е като пера.

— Какво? — Припукването на огъня беше изкривило думите й.

— Казах — прошепна Лизел отново, навеждайки се по-напред, — че косата му е като пера…

Ханс Хуберман погледна към него и кимна в знак на съгласие. Сигурна съм, че на него му се искаше да има очи като на момичето. Те не разбраха, че Макс бе чул всичко.

Понякога той изваждаше копието на „ Mein Kampf “, и я четеше под светлината на пламъците, кипейки от възмущение. На третия път, когато това се случи, Лизел най-накрая събра смелост да попита:

— Хубава ли е…?

Макс вдигна глава от страниците, сви пръстите си в юмрук и сетне отново ги отпусна. Прикри гнева си и се усмихна на момичето. Посегна с ръка и бръсна леко перушинестия си бретон, за да не пада пред очите му.

— Това е най-прекрасната книга. — Погледна към татко и сетне към Лизел. — Тя спаси живота ми.

Момичето се размърда леко, кръстоса крака и тихо попита:

— Как?

Така във всекидневната всяка вечер започнаха да се разказват истории. Толкова високо, колкото да бъдат чути. Пред тях постепенно се сглоби пъзела от юмручните боеве на едно еврейско момче.

Понякога в гласа на Макс Ванденбург се долавяше хумор, макар неговата материалност да напомняше за триене на камъче в голяма скала. На моменти беше дълбок, друг път сякаш дращеше, а в някои случаи напълно замлъкваше. Най-дълбок беше, когато го налягаше тъга и се умълчаваше след някоя шега или когато се упрекнеше за нещо.