Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Настъпи само една промяна — Лизел каза на татко, че вече е достатъчно голяма, за да се справя сама със сънищата си. За момент той изглеждаше малко наскърбен, но както винаги намери най-правилните думи.

— Е, слаба богу — каза татко с лека усмивка. — Сега поне ще мога да се наспя. Този стол направо ме убиваше.

Сетне той прегърна момичето и двамата заедно тръгнаха към кухнята.

С течение на времето се оформи отчетлива линия между два много различни свята — светът на улица „Химел“ №33 и онзи навън. За целта те трябваше да бъдат държани далече един от друг.

Що се отнася до външния свят, Лизел постепенно се учеше да извлича все повече ползи от него. Един следобед, когато се прибираше вкъщи с празната торба от праните дрехи, тя видя от една боклукчийска кофа да се подава вестник. Седмичното издание на „Молкинг Експрес“. Измъкна го от кофата, отнесе го вкъщи и го даде на Макс.

— Помислих си — каза Лизел, — че може би ще ти е приятно да решиш кръстословицата, за да минава времето.

Макс оцени този жест и за да оправдае труда й, прочете вестника от кора до кора и няколко часа по-късно й показа попълнената кръстословица. Липсваше само една дума.

— По дяволите това седемнайсет вертикално! — каза той.

През февруари 1941 г. за дванайсетия си рожден ден Лизел получи още една стара книга и беше благодарна. Казваше се „Хора от кал“ и беше за една много странна двойка — баща и син. Тя прегърна мама и татко, докато Макс стоеше неловко в ъгъла.

— Alles Gute zum Geburtstag. — Той се усмихна едва-едва. — Желая ти всичко най-добро по случай рождения ти ден. — Беше пъхнал ръце в джобовете си. — Не знаех, че имаш празник, иначе щях да ти подаря нещо.

Той нямаше нищо за подаряване, освен може би Mein Kampf , но никога нямаше да даде такава пропаганда на едно младо германско момиче. Това беше все едно агнето да даде нож на касапина.

Настъпи неловко мълчание.

Тя беше прегърнала мама и татко.

Макс изглеждаше толкова самотен.

Лизел преглътна.

Сетне тръгна към него и го прегърна за първи път.

— Благодаря, Макс.

Първоначално той просто стоеше като истукан, но малко по-късно ръцете му тръгнаха бавно нагоре и нежно притиснаха лопатките й.

Едва по-късно тя щеше да разбере безпомощния израз на лицето на Макс Ванденбург. Щеше също да научи, че в този момент, той бе решил все пак да й даде нещо в замяна. Често си го представям как лежи буден в нощта, мислейки си какво би могъл да й предложи.

Така се случи, че подаръкът дойде върху хартия след малко повече от седмица.

Щеше да й го връчи в ранните часове на сутринта, преди да тръгне по бетонните стъпала към мястото, което вече наричаше „свой дом“.

В продължение на седмица Лизел не беше допускана в мазето. Мама и татко имаха грижата да занесат храната на Макс.

— He, Saumensch — казваше мама всеки път, когато Лизел предложеше услугите си. Винаги имаше някаква причина. — Защо не направиш нещо полезно тук за разнообразие, като например да довършиш гладенето? Да не си мислиш, че разнасянето на дрехи е нещо толкова специално? Опитай да гладиш вместо това!

Човек може да върши задкулисно всякакви хубави неща, когато има лоша репутация. Това винаги работи.

През тази седмица Макс отряза колекция от страници от Mein Kampf и ги боядиса в бяло. Сетне ги окачи на връв от единия до другия край на мазето и ги хвана с щипки. Когато изсъхнаха, започна трудната част. Той беше относително добре образован, но определено не беше нито писател, нито художник. Въпреки това формулира внимателно думите в главата си, докато можеше да ги повтори без грешка. Едва тогава започна да пише историята си върху хартията, която се беше издула и изкривила под съхнещата боя. За целта използваше една малка черна четка.

Надвесеният човек

Беше изчислил, че ще му трябват тринайсет листа и затова боядиса четирийсет, предполагайки, че на всяка успешно завършена страница ще хвърля две сгрешени. Направи няколко пробни варианта върху страниците на „Молкинг Експрес“, за да подобри несръчните си художествени умения, докато сметна, че са станали приемливи. Докато работеше, чуваше прошепнатите думи на момичето. „Косата му — беше казала тя, — е като перушина.“

Когато приключи, продупчи страниците с нож и ги върза с връв. Резултатът беше брошура от тринайсет страници, която изглеждаше така.

Към края на февруари, когато Лизел се събуди в ранните часове на една утрин, в стаята й се промъкна фигура. Както обикновено, Макс се движеше беззвучно като сянка.