Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Да, знам това.

Знам го в тъмнината на мрачно биещото ми сърце. На него това щеше да му хареса.

Разбирате ли?

Дори и смъртта има сърце.

Аз, разбира се, съм лоша. Развалям края не само на цялата книга, но и на тази конкретна нишка от нея. Дадох ви две събития предварително, защото нямам никакъв интерес към скалъпените мистерии. Мистериите ме отегчават. Намирам ги за досадни. Аз знам какво се случва, както и вие. Всъщност интригата е онова, което ме провокира, озадачава, интересува и изумява.

Има много неща, които да бъдат премислени.

Има голяма история за разказване.

Определено има и една книга, озаглавена „Свирачът“, която наистина трябва да обсъдим и да установим как точно се е озовала във водите на река Ампер преди Коледата на 1941 г. Трябва първо да изясним всички тези неща, не мислите ли?

Решено, тогава.

Така и ще направим.

Всичко започна с игра на комар. Търкулваш зара, криейки евреин, и това е начинът, по който живееш. Така изглеждат нещата.

Животът, поне на пръв поглед, като че ли отново започна да си върви нормално.

Ханс и Роза Хуберман спореха във всекидневната, макар и много по-сдържано от обикновено. Както винаги, Лизел беше страничен наблюдател.

Спорът беше започнал предишната вечер в мазето, където Ханс и Макс седяха сред кутии с боя, думи и бояджийски платна. Макс попита дали Роза би могла да му подстриже косата.

— Влиза ми в очите — каза той, на което Ханс отговори:

— Ще видя какво мога да направя.

Сега Роза тършуваше в чекмеджетата, тикайки думите си заедно с останалите вехтории в ръцете на татко.

— Къде са тези проклети ножици?

— Не са ли в най-долното чекмедже?

— Вече гледах там.

— Може да не си ги видяла.

— Да ти приличам на сляпа? — Тя вдигна глава и нададе рев: — Лизел?

— Тук съм.

Ханс се дръпна назад.

— По дяволите, жено, ще ме оглушиш така.

— Тихо, Saukerl . — Роза продължи да рови и сетне се обърна към момичето. — Лизел, къде са ножиците? — Но Лизел също не знаеше. — Saumensch , от теб няма никаква полза тук!

— Остави я на мира.

Жената с жилавата коса и мъжът със сребърните очи продължиха да си разменят още думи, докато накрая Роза затръшна чекмеджето и заяви:

— Тъй и тъй щях да направя много грешки върху главата му.

— Грешки? — Татко имаше вид на човек, на когото сам му се иска да оскубе косата си, но гласът му дойде като едва доловим шепот: — И кой по дяволите ще го види?

Той понечи да заговори пак, но беше спрян от пернатата поява на Макс Ванденбург, който стоеше учтиво смутен на вратата. Той си носеше свои ножици и пристъпи напред, но не ги подаде на Ханс или Роза, а на дванайсетгодишното момиче. Тя беше най-безопасният вариант. Устата му потрепна леко, преди да заговори:

— Ти би ли го направила?

Лизел взе ножиците и ги отвори. На някои места бяха ръждясали, а другаде лъскави. Момичето погледна към татко и когато той й кимна, то тръгна след Макс надолу към мазето.

Евреинът седна на една кутия от боя. Върху раменете му беше сложено парче от бояджийско платно.

— Можеш да правиш колкото искаш грешки — каза й той.

Татко се настани на стълбите.

Лизел хвана първите няколко кичура от косата на Макс Ванденбург.

Докато режеше перушинестите му снопове, тя слушаше с интерес звука на ножиците. Не звука от самото рязане, а скърцането на метала, който се врязваше в кичурите.

Когато работата беше свършена, малко набързо на места, другаде малко накриво, тя се качи горе, носейки косата в ръцете си, и я пусна в печката. Драсна клечка кибрит и остана загледана как кичурите коса се сбръчкват и стопяват, оранжеви и червени.

Малко по-късно Макс отново беше на вратата, този път пред стълбите към мазето.

— Благодаря ти, Лизел. — Гласът му беше висок и дрезгав и в него прозвуча скрита усмивка.

Едва изрекъл това, той изчезна отново в земята.

— Има евреин в мазето ми.

— Има евреин в мазето ми.

Докато седеше на пода в пълната с книги стая на кмета, Лизел чу тези думи. До нея имаше торба с пране, а призрачната фигура на съпругата на кмета седеше прегърбена и посърнала на писалището. С книгата в скута си, Лизел четеше „Свирачът“, страница двайсет и втора и двайсет и трета. Тя вдигна глава. Представи си как отмества нежно пухкавата коса и прошепва в ухото на жената.

— Има евреин в мазето ми.