Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Докато книгата потрепваше в скута й, тайната седеше в устата й. Беше се настанила удобно. С кръстосани крака.

— Трябва да си тръгвам. — Този път думите бяха изречени наистина. Ръцете й трепереха. Въпреки далечната ивица слънчева светлина, от отворения прозорец подухваше тих вятър, примесен с дъжд, който се сипеше като стърготини.

Когато Лизел остави книгата на мястото й, столът на жената изскърца върху пода и тя се приближи. Винаги правеше така накрая. Нежните пръстени от тъжни бръчки за миг ставаха още по-дълбоки, когато протегнеше ръка, за да вземе книгата.

Тя я предложи на момичето.

Лизел се отдръпна.

— Не — каза тя, — благодаря. Имам достатъчно книги вкъщи. Може би друг път. Чета нещо друго сега с татко. Нали знаете, книгата, която откраднах от огъня онази вечер.

Жената на кмета кимна. Едно нещо беше сигурно за Лизел Мемингер и то е, че кражбите й не бяха безразборни. Тя крадеше книги само тогава, когато смяташе, че са й необходими. Засега имаше достатъчно. Беше прочела „Хора от кал“ вече четири пъти и в момента се радваше на подновеното си познанство със „Свитите рамене“. Освен това всяка вечер преди лягане тя отваряше полезния наръчник на гробокопача. Дълбоко погребана в него беше книгата „Надвесеният човек“. Лизел изговаряше думите без звук и докосваше птиците. Обръщаше бавно шумните страници.

— Довиждане, фрау Херман.

Лизел излезе от библиотеката, тръгна по дъсчения под на коридора и отвори чудовищната врата. Както правеше обикновено, тя се спря на стълбите и се загледа в Молкинг, който беше под нея. Градът този следобед беше покрит с жълтеникава мъгла, която галеше покривите, сякаш бяха домашни любимци, и изпълваше улиците като в баня.

Когато тръгна по Мюнхен Щрасе, Крадецът на книги се отдръпваше от пътя на мъжете и жените, които вървяха по улицата с чадъри — момиче с дъждобран, което без никакъв срам кривваше ту към една, ту към друга боклукчийска кофа. Като часовников механизъм.

— Ето!

Тържествувайки, тя вдигна глава към бакърените облаци, преди да протегне ръка и да вземе осакатения вестник. Макар върху първата и последната страница да се бяха стекли черни сълзи от мастило, Лизел го сгъна старателно на две и го мушна под мишницата си. Така беше всеки четвъртък през последните няколко месеца.

Четвъртък сега беше единственият ден за доставка на Лизел Мемингер и той обикновено й носеше някакъв дивидент. Тя никога не успяваше да стаи победното си чувство, когато се натъкнеше на брой на „Молкинг Експрес“ или някое друго издание. Когато намереше вестник, денят беше добър. Когато попаднеше на вестник с нерешена кръстословица, денят беше страхотен. В такива случаи Лизел се прибираше у дома, затваряше вратата след себе си и го занасяше долу на Макс Ванденбург.

— Кръстословица? — казваше той.

— При това нерешена.

— Чудесно.

Евреинът се усмихваше, приемаше подаръка и се надвесваше над него под ограничената светлина в мазето. Често Лизел го наблюдаваше как чете вестника съсредоточено, решава кръстословицата и сетне го препрочита отново, от първата до последната страница.

Когато времето се затопли. Макс престана да се качва горе. През деня оставяха вратата на мазето отворена, за да позволят на малкото дневна светлина в коридора да стигне до него. Не можеше да се каже точно, че самият коридор се къпеше в слънчева светлина, но в определени ситуации човек взима каквото може. Малкото светлина беше по-добра от никаква и освен това трябваше да бъдат пестеливи. Все още нямаше недостиг на газ, но най-добре беше да сведат употребата й до минимум.

Лизел обикновено сядаше на бояджийските платна. И четеше, докато Макс решаваше кръстословицата. Те седяха на няколко метра един от друг, разговаряха рядко и се чуваше само звука от прелистването на страници. Тя често оставяше книгите си на Макс да ги чете и той, докато беше на училище. Докато Ханс Хуберман и Ерик Ванденбург по същество бяха сближени от музиката, Макс и Лизел ги свързваше тихото събиране на думи.

— Здравей, Макс.

— Здравей, Лизел.

Те седяха и четяха.

Понякога тя го гледаше. Възприемаше го като картина на бледата концентрация. Светло бежова кожа. Блатиста вода в очите. И дишаше като беглец. Отчаяно и при все това беззвучно. Само гърдите му издаваха, че е жив.

Все по-често Лизел затваряше очи и молеше Макс да я изпитва за думите, които бъркаше. Ругаеше, когато ги сгрешеше повторно. Сетне ставаше и ги рисуваше върху стената, понякога по дузина пъти. Заедно, Макс Ванденбург и Лизел Мемингер, вдишваха миризмата на изпаренията от боя и цимент.