Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Довиждане, Макс.

— Довиждане, Лизел.

Докато лежеше в леглото, тя си го представяше, долу в мазето. В среднощните й видения момичето винаги го виждаше напълно облечен и обут, в случай че отново му се наложи да бяга. Той даже спеше с едно отворено око.

Лизел отвори вратата и устата си едновременно.

На улица „Химел“ нейният отбор бе смазал този на Руди с резултат 6:1 и тя тържествуващо влетя в кухнята, за да кажа на мама и татко за гола, който бе отбелязала. Сетне се втурна надолу към мазето, за да опише всичко на Макс, който остави вестника си и ту слушаше внимателно, ту се смееше с момичето.

Когато историята за гола свърши, настъпи няколкоминутно мълчание, докато накрая Макс бавно вдигна глава.

— Ще направиш ли нещо за мен, Лизел?

Все още развълнувана заради триумфа си, тя скочи от платната. Не каза нищо, но движенията й ясно подсказаха, че е готова да изпълни онова, за което ще я помоли.

— Ти ми разказа всичко — поде евреинът, — но аз дори не знам какъв е денят там навън. Не знам дали е греело слънце, когато си отбелязала гола или небето е било покрито от облаци. — Той зарови пръсти в късо подстриганата си коса, а блатистите му очи молеха за най-простото от всички неща. — Можеш ли да се качиш горе и да ми кажеш какво е времето?

Лизел, разбира се, се завтече нагоре по стълбите. Спря се на няколко крачки от вратата с петна от плюнки и се завъртя на място, оглеждайки небето.

Когато се върна в мазето, му разказа:

— Небето е синьо днес, Макс, и има един голям дълъг облак, който се е разтегнал като въже. В единия му край слънцето е като жълта дупка…

Макс знаеше, че само едно дете може да направи такъв синоптичен доклад. На стената той нарисува дълго плетено въже с капещо слънце в единия му край, което създаваше впечатлението, че можеш да се гмурнеш в него. Върху разтегления облак изобрази едно момиче и един съсухрен евреин — те вървяха с разперени ръце към капещото слънце. Под картината написа следното изречение.

За Макс Ванденбург имаше хладен цимент и много време, което да прекара на него.

Минутите бяха жестоки.

Часовете бяха изтощителни.

През цялото време, докато беше буден, над него стоеше ръката на времето и не се колебаеше да го изтезава. Тя тържествуваше, стягаше се около него и го оставяше да живее. Колко много злост може да има в това да оставиш някого да живее.

Поне веднъж на ден Ханс Хуберман слизаше в мазето за кратък разговор. Роза понякога донасяше някоя излишна кора хляб. Но едва когато Лизел дойде долу, Макс почувства да се връща интересът му към живота. В началото той се опитваше да бъде сдържан, но с всеки следващ ден ставаше все по-трудно, защото момичето се появяваше с нов синоптичен доклад за чисто синьо небе, картонени облаци или слънце, което си е направило дупка в тях, сякаш Бог беше седнал горе след обилен обяд.

Когато беше сам, у него надделяваше усещането, че изчезва. Всичките му дрехи бяха сиви — от панталоните, през вълнения пуловер, до сакото, което се стичаше по него като вода. Той често проверяваше дали кожата му не се бели, защото му се струваше, че се топи и чезне.

Онова, от което се нуждаеше, бяха нови проекти. Първо се зае с упражненията. Започна с лицеви опори, лягаше по корем на хладния под на мазето и се набираше. Имаше чувството, че ръцете му се чупят при лактите и си представяше, че сърцето му изпада от него и тупва патетично на земята. Като момче в Щутгарт можеше да прави по петдесет лицеви опори наведнъж. Сега, когато беше на двайсет и четири години и може би 7–8 килограма под обичайното си тегло, успяваше да направи едва десет. След седмица вече правеше по три серии от шестнайсет лицеви опори и двайсет и две коремни преси. След като свършеше, седеше облегнат с гръб о стената сред своите приятели — кутиите за боя, усещайки пулса в зъбите си. На пипане мускулите му бяха като торта.

Понякога се питаше дали в тези упражнения има някакъв смисъл. А в други случаи, когато ударите на сърцето му се успокояха и тялото му отново можеше да му служи, той угасяше лампата и стоеше на тъмно в мазето.

Беше на двайсет и четири, но все още можеше да фантазира.

— В синия ъгъл — коментираше той тихо — е световният шампион, арийският шедьовър — фюрерът . — Сетне се обръщаше на другата страна и продължаваше: — А в червения ъгъл е претендентът за шампионската титла, евреинът с мише лице — Макс Ванденбург.