Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Ти никога не ми каза — обърна се той към мъртвия Ерик Ванденбург и хоризонта на Щутгарт. — Никога не ми каза, че имаш син.

След едно кратко спиране и поклащане на глава Ханс се върна в Мюнхен, смятайки, че никога повече няма да чуе нищо за тези хора. Онова, което не знаеше обаче, беше, че помощта му определено щеше да бъде необходима, но не за боядисване и не преди да минат двайсет години.

Няколко седмици по-късно започна да боядисва. Докато времето беше хубаво, работеше много и енергично, но дори и през зимата често казваше на Роза, че макар рогът на изобилието да не се е изсипал върху тях, поне капе по малко от време на време.

В продължение на повече от десет години всичко вървеше добре.

Родиха се Ханс Младши и Труди. Докато растяха, те посещаваха баща си по време на работа, пляскаха боя по стените и чистеха четките.

Когато Хитлер дойде на власт през 1933 г., бояджийският бизнес тръгна малко накриво. Ханс не влезе в НСГРП 12 12 Нацнонал-социалистическа германска работническа партия. — Б.пр. като повечето хора. И решението му беше взето след дълъг размисъл.

С началото на преследванията работата понамаля. Скоро след това започна да губи и клиенти. Малкият дял, който имаше в бизнеса, като че ли се топеше с възхода на нацизма.

Веднъж Ханс се обърна към един свой стар и верен приятел на име Херберт Болингер — мъж с полусферична талия, говорещ на горнонемски език 13 13 Горнонемският език с течение на времето се утвърждава като официалния литературен немски език. — Б.пр. (той беше от Хамбург), — когато го срещна на улица „Мюнхен“. В началото Херберт погледна към земята покрай обиколката си, но когато погледът му се спря отново на бояджията, беше очевидно, че въпросът го е накарал да се почувства неловко. Ханс нямаше конкретна причина да пита, но все пак го направи.

— Какво става, Херберт? Губя клиенти по-бързо, отколкото мога да броя.

Болингер не се поколеба повече. Стоейки изпъчен, той му отговори с контравъпрос:

— Добре, Ханс, а ти член ли си?

— На какво да съм член?

Но Ханс Хуберман знаеше много добре за какво говори човекът.

— Хайде, Ханси — рече Болингер. — Не ме карай да ти го казвам.

Високият бояджия махна с ръка и продължи по пътя си.

Годините си вървяха, евреите бяха тероризирани без определена цел из цялата страна и през пролетта на 1937 г., почти за негов срам, Ханс Хуберман най-накрая се предаде. Направи необходимите проучвания и пожела да бъде приет в Партията.

След като подаде молбата си в главната квартира на нацистите на улица „Мюнхен“, той видя четирима мъже да хвърлят няколко тухли по витрината на един магазин за дрехи, който се казваше „Клайнеман“. Това беше един от еврейските магазини, който все още работеше в Молкинг. Вътре един дребничък мъж нареждаше нещо, заеквайки и трошейки счупените стъкла под краката си, докато разчистваше. Една звезда с цвят на горчица беше залепена за вратата. Думите ЕВРЕЙСКИ БОКЛУК бяха изписани с мокри букви, които се разтичаха по краищата. Раздвижването вътре в магазина поутихна и накрая съвсем замря.

Ханс се приближи и надникна вътре.

— Нуждаеш ли се от помощ?

Господин Клайнеман вдигна глава. В ръката си държеше безпомощно метла.

— Не, Ханс. Моля те, върви си. — Ханс беше боядисвал къщата на Йоел Клайнеман миналата година. Помнеше трите му деца. Виждаше лицата им, но бе забравил имената им.

— Ще дойда утре — каза той — и ще пребоядисам вратата ти.

Което и направи.

Това беше втората от двете грешки.

Първата се случи веднага след инцидента.

Ханс се върна, откъдето бе дошъл и почука с юмрук първо по вратата и след това по прозореца на НСГРП. Стъклото потрепери, но никой не отговори. Всички бяха приключили работа и се бяха прибрали у дома. Един последен член на Партията вървеше в противоположната посока. Когато чу дрънченето на стъклото, той се обърна и видя бояджията.