Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

В четири и половина стана доста хладно.

Хората започнаха да се шегуват, че е добре да се посгреят малко.

— Тези боклуци и без това не стават за нищо друго.

„Боклуците“ бяха докарани с каруци, след което ги струпаха в средата на площада и ги заляха с нещо сладникаво. Книги, вестници и други материали се плъзваха и падаха долу, само за да бъдат хвърлени обратно в купчината. Отдалеч тя приличаше на нещо вулканично. Или нещо гротескно и чуждоземно, което по чудодеен начин се беше озовало насред града и сега трябваше да бъде унищожено. При това бързо.

Допълнителната миризма стигна до тълпата, която беше държана на разстояние. На площада, по стълбите на кметството и по покривите на околните сгради имаше повече от хиляда души.

Когато Лизел се опита да си проправи път, силен пукащ звук я накара да си помисли, че огънят вече е бил запален. Но не беше така. Това беше звук от кинетичния устрем на хората, които напираха напред.

Започнали са без мен!

Макар нещо вътре в нея да й казваше, че това е престъпление — в края на краищата нейните три книги бяха най-скъпоценните неща, които притежаваше — тя ужасно искаше да види как палят огъня. И този импулс беше по-силен от нея. Предполагам, че хората донякъде обичат да гледат как нещо се унищожава. Започват с пясъчни замъци, къщи от карти и така нататък. И интересите им в това отношение действително ескалират с годините.

Скоро обаче тя се успокои, че не е пропуснала нищо, защото в една пролука между телата зърна могилата на вината все още непокътната. Хората я разбутваха, плискаха и дори заплюваха. Тя й напомни за някакво необичано дете, изоставено, смутено и безсилно да промени съдбата си. Никой не го харесваше. Наведена глава. Ръце в джобовете. Завинаги. Амин.

Могилата продължаваше да расте, докато Лизел търсеше Руди. Къде е този Saukerl ?

Когато вдигна глава, небето като че ли се беше приготвило да скочи.

Хоризонт от нацистки знамена и униформи се издигаше нагоре, изпречвайки се пред погледа й всеки път, когато се опиташе да надникне над нечия детска глава. Беше безсмислено. Тълпата беше навсякъде. Беше невъзможно да се люшнеш настрани, да се промъкнеш през нея или пък да разсъждаваш с нея. Не оставаше нищо друго, освен да дишаш с нея и да пееш песните й. И да чакаш нейния огън.

Един мъж от подиума поиска тишина. Униформата му беше блестящо кафява. Ютията сякаш току-що беше минала през нея. Тишината настъпи.

Неговите първи думи: „Хайл Хитлер!“

Неговото първо действие: салют към фюрера.

— Днес е прекрасен ден — продължи той. — Не само защото е рожденият ден на нашия велик водач, но и защото днес ние отново спряхме нашите врагове. Ние спряхме домогването им до нашите умове…

Лизел все още се опитваше да си пробие път.

— Ние слагаме край на болестта, която се разпространява в Германия през последните двайсет години, ако не и повече! — Сега той крещеше пламенно, предупреждавайки тълпата да бъде бдителна и нащрек, да открива и да спира коварните машинации, чиято цел е да заразяват и покваряват родината. — Безнравствените! Комунистите! — Отново тази дума. Тази стара дума. Тъмни стаи. Мъже, облечени в костюми. — Die Juden — евреите!

По средата на речта Лизел се предаде. Докато думата комунист обсебваше ума й, останалата част от нацисткия рецитал се изгуби някъде сред германските крака около нея. Водопади от думи. Момиче, газещо във вода. Тя отново си я каза на ум. Kommunisten.

До този момент в СГД на тях им беше казано, че германците са по-висша раса, но други конкретни раси не бяха посочени. Разбира се, всички знаеха за евреите, защото те бяха главният виновник за накърняването на германския идеал. За първи път днес обаче комунистите бяха споменати, макар и преди това да беше известно, че хора с такива политически убеждения също биваха наказвани.

Трябваше да се измъкне оттук.

Точно пред нея една глава с руса коса, разделена на плитки, стоеше абсолютно неподвижно на раменете си. Докато се взираше в нея, Лизел се върна мислено в онези тъмни стаи от миналото й, където майка й отговаряше на въпроси, съставени от една дума.

Виждаше всичко съвсем ясно.

Прегладнялата си майка, липсващия си баща. Kommunisten.

Мъртвия си брат.

— И сега ние казваме довиждане на този боклук, на тази отрова.

Точно преди прималялата Лизел Мемингер да излезе от тълпата, едно бляскаво създание с кафява риза слезе от подиума. То получи факла от свой помощник и запали с нея грамадата, която, с цялата си виновност, го караше да изглежда като джудже.