Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Съжалявам, Лизел!

Лизел я познаваше достатъчно добре, за да знае, че тя не съжалява за боя.

Докато лежеше там в праха под мъждивата светлина, червените отпечатъци се уголемиха и станаха като кръпки върху кожата й. Дишането й се успокои и една заблудена жълта сълза се търкулна по лицето й. Чувстваше тялото си върху пода. Ръка, коляно. Лакът. Буза. Мускул на прасец.

Подът беше студен, особено там, където беше бузата й, но тя не можеше да се помръдне.

Никога повече нямаше да види майка си.

Близо час Лизел остана просната под кухненската маса, чак докато татко си дойде и взе акордеона. Едва тогава се надигна и започна да се съвзема.

Когато по-късно писа за тази вечер, тя не изпитваше никаква неприязън към Роза Хуберман или пък към майка си. За нея те бяха само жертви на обстоятелствата. Единствената мисъл, която се връщаше отново и отново в ума й, беше за жълтата сълза. Знаеше, че ако в кухнята беше тъмно, сълзата щеше да бъде черна.

Но там наистина беше тъмно, каза си Лизел.

Колкото и пъти да се връщаше към сцената с жълтата светлина в кухнята, на нея й беше трудно да си я представи. Тя беше набита в тъмното и бе останала да лежи на студения, тъмен, кухненски под. Дори музиката на татко беше с цвета на тъмнината.

Дори музиката на татко.

Странното беше, че тази мисъл й носеше някаква смътна утеха, вместо болка.

Тъмнина, светлина.

Каква беше разликата?

Кошмарите се засилиха, когато крадецът на книги започна да разбира как наистина стоят нещата и как винаги щяха да бъдат. Може би именно затова на рождения ден на фюрера, когато въпросът за страданието на майка й получи ясен отговор, тя беше в състояние да реагира въпреки смущението и яростта си.

Лизел Мемингер беше готова.

Честит рожден ден, хер Хитлер.

И за много години.

Напук на цялата безнадеждност Лизел всеки следобед проверяваше пощенската кутия, през целия март и голяма част от април. Въпреки визитата на фрау Хайнрих, която пристигна по настояване на Ханс и обясни на Хуберманови, че Агенцията по осиновяване напълно е загубила контакт с Пола Мемингер. При все това момичето упорстваше и както можеше да се очаква, всеки път когато проверяваше пощата, вътре нямаше нищо.

Молкинг, както и останалата част от Германия, се готвеше трескаво за рождения ден на Хитлер. Тази година, на фона на започналата война и върволицата от победи на Хитлер, членовете на нацистката партия в Молкинг искаха честването да бъде подобаващо. Щеше да има парад. Маршове. Музика. Песни. Щеше да има огън.

Докато Лизел обикаляше улиците на Молкинг, вземайки и разнасяйки изгладените и изпрани дрехи, нацистите трупаха гориво. На няколко пъти Лизел виждаше мъже и жени да чукат по вратите и да питат хората дали имат някакъв материал, който според тях трябва да бъде премахнат или унищожен. Татковият брой на „Молкинг експрес“ съобщаваше, че ще има празничен огън на градския площад, на който ще присъстват всички местни отряди на Хитлеровата младеж. С него щял да бъде ознаменуван не само рождения ден на Хитлер, но и победата над враговете му и всички онези сили, които са задържали развитието на Германия след Първата световна война. „Всякакви неща — пишеше във вестника — от тези времена, като вестници, плакати, книги, знамена, а също и пропагандни материали на нашите врагове, трябва да бъдат донесени в офиса на Нацистката партия на улица «Мюнхен».“ Дори Шилер Щрасе — улицата на жълтите звезди — която очакваше да бъде обновена, беше претършувана за пореден път в търсене на неща, които да бъдат изгорени в името и за славата на фюрера. Нямаше да бъде изненада, ако някои членове на партията бяха публикували книги и плакати с покваряващо съдържание, просто за да има какво да горят после.

Всичко вървеше по реда си, за да бъде 20 април величествен. Това щеше да бъде ден на пълно изгаряне и дружни одобрителни викове.

И на кражба на книги.

През тази сутрин в дома на семейство Хуберман всичко си беше, както обикновено.

— Този Saukerl пак гледа през прозореца — избоботи Роза Хуберман. — Всеки ден едно и също — продължи тя. — Какво зяпаш този път.

— О! — изохка татко от удоволствие. Знамето, което беше провесено от горната част на прозореца, падаше върху гърба му. — Трябва само да видиш тази жена, която виждам аз. — Той погледна през рамо и се ухили на Лизел. — Едва се сдържам да не хукна подир нея. Ти изобщо не можеш да се сравняваш с нея, мамо.