Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

Татко извади от джоба си каквото беше останало от дажбата му тютюн за днес и започна да си свива цигара, а Лизел стана нетърпелива.

— Ще ми кажеш ли или не?

— Но аз току-що ти казах, детето ми — засмя се татко. Той приключи с първата цигара, хвърли я на масата и се зае да свива втора. — Ето така.

В този момент мама приключи със супата, пускайки шумно лъжицата си в празната чиния, потисна едно картонено оригване и отговори вместо него:

— Този Saukerl — каза тя. — Знаеш ли какво направи той? Той сви всичките си мръсни цигари, сетне отиде на пазара, докато беше в града, и ги изтъргува с някакви цигани.

— Осем цигари за книга. — Татко победоносно бутна една в устата си. Запали я и вдиша дълбоко дима. — Да благодарим на Бог за цигарите, а, мамо?

Мама само му хвърли един от типичните си погледи на отвращение, последван от най-обичаната дума в речника й — „ Saukerl “.

Лизел си размени обичайното намигване с татко и доизяде супата си. Както винаги, една от книгите й беше до нея. Не можеше да отрече, че отговорът на въпроса й беше повече от задоволителен. Не бяха много хората, които можеха да кажат, че образованието им е било заплатено с цигари.

Мама от своя страна каза, че ако Ханс Хуберман го е бивало поне малко, той е щял да размени тютюна си за нова рокля, от каквато тя отчаяно се нуждаела, или за по-добри обувки.

— Но не… — сипеше тя думите си в мивката. — Когато става дума за мен, ти предпочиташ да си изпушиш цялата дажба, нали така? Плюс тази на някои от съседите ни.

Но след няколко вечери Ханс Хуберман се прибра у дома с кутия яйца.

— Съжалявам, мамо. — Той ги сложи на масата. — Но никъде не намерих обувки.

Мама обаче не се оплака.

Тя дори си тананикаше, докато готвеше яйцата и беше на крачка от това да ги изгори. Изглежда, че цигарите можеха да носят много радости и в дома на Хуберманови цареше щастие.

То свърши няколко седмици по-късно.

Проблемите започнаха с прането, а сетне бързо изникнаха и други.

Веднъж, докато обикаляха клиентите си в Молкинг, един от тях — Ернст Фогел, й съобщи, че не може повече да си позволи да дава дрехите си за пране и гладене.

— Времената са такива — извини се той. — Става все по-трудно. Войната направи живота ни по-тежък. — Той погледна към момичето. — Сигурен съм, че получавате издръжка за това, че гледате малката, нали?

За голяма изненада на Лизел мама беше като онемяла.

Тя държеше в ръцете си празна торба.

Хайде, Лизел.

Думите не бяха изречени. Вместо това момичето беше повлечено грубо.

— Съжалявам, фрау Хуберман! — извика Фогел от стълбите, докато вятърът развяваше безжизнено мазните му кичури коса пред челото му.

Лизел му махна.

Той й махна в отговор.

А мама й се скара.

— Не му махай на този Arschloch — рече тя. — И върви по-бързо!

Тази вечер, докато Лизел беше във ваната, мама я жулеше особено силно, като през цялото време си мърмореше нещо по адрес на „този Saukerl Фогел“, имитирайки го през интервали от две минути:

— Сигурен съм, че взимате издръжка за малката… — нареждаше тя изкарвайки яда си на голия гръб на момичето. — Не струваш чак толкова много, Saumensch . Нали знаеш, че не съм забогатяла от теб.

Лизел седеше там и понасяше всичко.

Седмица след този инцидент Роза я замъкна в кухнята и я сложи да седне на масата.

— Виж какво, Лизел — каза тя, — тъй като и без това прекарваш половината си време на улицата, играейки футбол, би могла да свършиш нещо полезно междувременно.

— Какво имаш предвид, мамо — попита Лизел, гледайки надолу към ръцете си.

— Отсега нататък ти ще взимаш и ще разнасяш прането вместо мен. Тези богаташи по-трудно ще се отказват от услугите ни, ако ти стоиш срещу тях. Ако те питат къде съм аз, казвай им, че съм болна. И се постарай да изглеждаш тъжна. Ти си достатъчно мършава и бледа, за да будиш съжаление.

— Хер Фогел не ме съжали.

— Е добре… — Раздразнението й беше очевидно. — Другите може би пък ще те съжалят. Затова недей да спориш.

— Да, мамо.

За момент втората й майка като че ли се канеше да я утеши и да я потупа по рамото.

Ти си добро момиче, Лизел. Добро момиче. Туп, туп, туп.

Но тя не направи нищо такова.

Вместо това Роза Хуберман стана, избра една дървена лъжица и я тикна под носа на Лизел. От нейна гледна точка, това беше въпрос на необходимост.

— След като отнесеш прането на някой от адресите, взимаш парите и се прибираш право вкъщи, колкото и малко да са. Никакво ходене при татко, ако е сбъркал да си намери някаква работа. И никакво мотаене с този малък Saukerl , Руди Щайнер. Право вкъщи.