Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Ти, Saukerl . — Гласът й също можеше да дращи. — Arschloch! Можеш ли да ми кажеш думата Arschloch буква по буква?

О, какви облаци се събраха там.

Огромни тлъсти облаци.

Тъмни и дундести.

Те се блъскаха един в друг. Извиняваха се. Движеха се и си търсеха място.

Децата, разбира се, се скупчиха наоколо, както обикновено правят, когато стане бой. Бульон от ръце, крака, викове и възклицания, който ставаше все по-гъст. Те гледаха как Лизел Мемингер пердаши Лудвиг Шмайкел, както никой през живота му не го е пердашил.

— Боже мой! — изпищя едно момиче. — Тя ще го убие.

Лизел не го уби.

Но беше близо до това.

Всъщност, единственото нещо, което я спря, беше потръпващото ухилено лице на Томи Мюлер. Все още преливаща от адреналин, Лизел го зърна да се кикоти по един толкова нелеп начин, че го свали на земята и започна да налага и него .

— Какво правиш!? — изви той жалостиво и едва след третия или четвъртия удар и появата на ярката струйка кръв от носа му тя спря.

Застанала на колене, Лизел си пое дълбоко въздух, слушайки стоновете под себе си. Тя огледа водовъртежа от лица около нея и обяви:

— Не съм глупава.

Никой не оспори това.

Когато всички влязоха в класната стая и сестра Мария видя състоянието на Лудвиг Шмайкел, започна разследване. Подозренията най-напред паднаха върху Руди и още няколко момчета, които постоянно се биеха.

— Ръцете! — нареди учителката и всяко от децата й показваше поред ръцете си, но всички те се оказваха чисти. — Не мога да повярвам! — промърмори по едно време монахинята. — Не е възможно! — Изумлението й беше предизвикано от ръцете на Лизел Мемингер, по които съвсем ясно се виждаха следи от Лудвиг Шмайкел с цвят на ръжда. — В коридора! — отсече сестра Мария за втори път този ден. Всъщност, за втори път през този час.

Този път пердахът не беше малък. Не беше и среден. Това беше майката на всички наказания в коридора — големия Watschen , така да се каже. В крайна сметка Лизел едва сядаше на чина си до края на седмицата. И този път от класната стая не се чуваше смях, защото всички слушаха уплашено какво става навън.

В края на учебния ден Лизел потегли към вкъщи с Руди и другите деца от семейство Щайнер. Докато наближаваха улица „Химел“, мислите й се редяха една след друга в ума й, докато накрая я обзе дълбока мъка — проваления рецитал на „Наръчника на гробаря“, разрушеното й семейство, кошмарите й, унижението през този ден. Тя се сви в една канавка и се разхлипа. Руди беше там, до нея.

Започна да вали, хубав силен дъжд.

Курт Щайнер им извика нещо, но никой от тях не помръдна. Едното дете седеше измъчено под падащите талази дъжд, а другото стоеше до него и чакаше.

— Защо трябваше той да умре? — попита Лизел, но Руди пак не направи нищо. Не каза нищо.

Когато тя най-накрая се изправи, той я прегърна през рамо, както правят най-добрите приятели, и двамата тръгнаха. Нямаше молби за целувки. Нищо такова. Как да не се влюбиш в момче като Руди?

„Само не ме ритай през топките“, мислеше си той в това време, но не й го каза. Трябваше да минат близо четири години, за да сподели това с нея.

А сега Руди и Лизел вървяха по улица „Химел“ под дъжда.

Той беше лудият, който се беше боядисал в черно, нанасяйки поражение на света.

Тя беше крадецът на книги без думи.

Но доверете ми се, думите бяха на път и когато пристигнеха, Лизел щеше да ги държи в ръцете си като облаци и щеше да ги изстисква като дъжд.

Ако сте по-лекомислени, бихте казали, че за да се случи това, е бил необходим само малко огън и определено количество човешки крясъци. Навярно бихте заключили, че само това е било нужно, за да може Лизел Мемингер да се сдобие с втората си открадната книга, макар тя да димеше в ръцете й. Въпреки че запали ребрата й.

Проблемът обаче е следният:

Моментът не е подходящ, за да бъдете лекомислени.

Моментът не е подходящ да се разсейвате, да поглеждате настрани или да проверявате печката, защото когато крадецът на книги открадна втората си книга, не само че имаше много фактори, свързани с желанието й да направи това, но самото деяние провокира най-важните неща, които щяха да последват. Тази кражба положи основите на една дълга поредица от посегателства над книги. Тя щеше да вдъхнови Ханс Хуберман да измисли план как да помогне на един еврейски юмручен боец. И пак тя щеше да покаже на мен , още веднъж, че една възможност води до друга, също както един риск води до още рискове, един живот до още живот и една смърт до още смърт.