Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Какво каза?

— Мисля, че ме чу, Роза.

Мама се засмя.

— Ти пък на какво можеш да я научиш? — Картонена усмивка. Думи, сипещи се като боксови удари. — Като че ли самият ти можеш да четеш, Saukerl !

Кухнята чакаше. Татко нанесе контраудар.

— Ние ще разнесем прането вместо теб.

— Ти, мръсен… — Тя изведнъж замлъкна и след кратък размисъл добави: — Да се върнете преди да се стъмни.

— Ние и без това не можем да четем на тъмно, мамо — вметна Лизел.

— Какво искаш да кажеш, Saumensch ?

— Нищо, мамо.

Татко се усмихна и посочи с ръка момичето.

— Книга, шкурка, молив — нареди той. После, когато Лизел вече беше излязла, добави: — И акордеона!

Скоро бяха на улица „Химел“, носейки думите, музиката и прането.

Докато вървяха към фрау Дилер, те се извърнаха на няколко пъти, за да видят дали мама все още е на портата. И тя наистина беше там. В един момент Роза Хуберман извика:

— Лизел, дръж прането, както трябва. Не го мачкай!

— Добре, мамо!

Няколко стъпки по-късно:

— Лизел, облечена ли си топло?!

— Какво?

— Saumensch dreckiges , никога не чуваш нищо! Облечена ли си топло? Днес може да застудее!

На ъгъла татко се наведе да си върже връзките на обувките.

— Лизел — рече той, — можеш ли да ми свиеш една цигара!

Нищо не би могло да й донесе по-голямо удоволствие.

След като разнесоха прането, те се отправиха към река Ампер, която течеше покрай града, отивайки към Дахау, концентрационния лагер.

Над реката имаше дървен мост.

Те седнаха на трийсетина метра от него, в тревата, където пишеха думи и ги четяха на глас, а когато наближи да падне мрак, Ханс извади акордеона. Лизел го гледаше и слушаше, макар че не забеляза веднага объркания израз върху лицето на татко, докато свиреше тази вечер.

В него бе настъпила промяна. Лека промяна.

Лизел я видя, но трябваше да мине време, за да я разбере, когато всички истории се сглобиха в една. Докато го наблюдаваше как свири, тя нямаше представа, че самият акордеон на Ханс Хуберман си имаше своята история. И след време тази история щеше да пристигне на улица „Химел“ №33 в ранните часове на сутринта, с отпуснати рамене и тръпнещо сако. Тя щеше да носи куфар, книга и два въпроса. История. История след история. История в друга история.

Засега, историята беше само една, що се отнася до Лизел, и тя й се наслаждаваше.

Момичето се отпусна във високата трева и легна по гръб.

Затвори очи, възприемайки мелодията с ушите си.

Имаше, разбира се, и проблеми. Татко на няколко пъти едва не й изкрещя.

— Хайде, Лизел — казваше той. — Ти знаеш тази дума, знаеш я!

Точно когато нещата като че ли тръгваха гладко, настъпваха неочаквани трудности и тя се объркваше.

Когато времето беше хубаво, следобедите ходеха на брега на река Ампер. А когато беше лошо, отиваха в мазето. Главно заради мама. В началото се опитаха да използват кухнята, но се оказа невъзможно.

— Роза — каза Ханс веднъж, като вметна думите си по средата на едно нейно изречение. — Ще ми направиш ли една услуга?

Тя вдигна глава от печката?

— Каква?

— Моля те, умолявам те , би ли си затворила устата само за пет минути?

Можете да си представите реакцията й.

В крайна сметка пак се озоваха в мазето.

Долу нямаше осветление, затова взимаха газената лампа и така бавно, между училището и дома, между реката и мазето, между добрите и лошите дни, Лизел се учеше да чете и да пише.

— Скоро — каза й веднъж татко — ще можеш да четеш онази ужасна гробарска книга със затворени очи.

— И ще мога да се махна от забавачницата — добави Лизел с мрачна решимост.

По време на един от уроците в мазето шкурката свърши (тя вървеше доста бързо) и татко извади отнякъде една четка. В дома на Хуберманови почти нямаше предмети на лукса, но пък имаше излишък от боя, която свърши добра работа за образованието на Лизел. Татко казваше някоя дума, момичето трябваше да я изрече буква по буква и след това да я нарисува на стената, в случай че не беше сбъркала. След месец стената беше замазана повторно. Нова циментова страница.

Понякога вечер след часовете в мазето Лизел седеше свита във ваната и чуваше едни и същи реплики:

— Смърдиш — казваше мама на Ханс. — Смърдиш на цигари и керосин.

Седейки във водата, тя си представяше миризмата, която идваше от дрехите на татко. Повече от всичко това беше уханието на приятелството и Лизел го усещаше и по себе си. Тя обичаше това ухание. Затова поднасяше ръка към носа си и се усмихваше, докато водата във ваната изстиваше.