Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Много добре. — Сестра Мария кимна, стигайки до края на списъка. — Приключихме.

— Не! — извика един глас, който почти се материализира в другия край на класната стая. Към него беше прикрепено момче с лимонено руса коса и колене, които стърчаха изпод панталоните му под чина. То вдигна ръка и каза: — Сестро, мисля, че забравихте Лизел.

Сестра Мария не беше особено впечатлена от пропуска си.

Монахинята хвърли дневника на масата пред себе си и втренчи поглед в Руди с тъжно неодобрение. В израза на лицето й имаше нещо почти меланхолично. Защо, мислеше си тя жалостиво, трябва да търпя Руди Щайнер? Той просто не може да си държи устата затворена. Защо, боже мой, защо?

— Не — отсече сестра Мария накрая. Малкият й корем се наклони напред заедно с останалата част от нея. — Боя се, че Лизел не може да го направи, Руди. — Учителката погледна към момичето, сякаш, за да намери потвърждение за думите си. — Тя ще ми почете по-късно.

Лизел се покашля и заговори с нотки на тихо предизвикателство в гласа си:

— Мога да го направя, сестро. — Повечето деца я наблюдаваха мълчаливо. Неколцина от тях демонстрираха изтънченото детско изкуство на присмеха.

На монахинята й се струпа вече твърде много.

— Не, не можеш! Какво правиш? — извика тя след това, защото Лизел бе станала от стола си и вървеше бавно и сковано към черната дъска. Тя взе книгата и я отвори наслуки.

— Добре тогава — каза сестра Мария. — Щом искаш, направи го!

— Да, сестро. — След кратък поглед към Руди Лизел сведе глава и втренчи очи в страницата.

Когато ги вдигна отново, стаята като че ли се разпадна и сетне се сглоби наново, но някак разкривена. Всички деца се бяха слели пред очите й в една обща каша и в миг на вдъхновение тя си представи как прочита цялата страница гладко, безупречно и победоносно.

— Хайде, Лизел.

Руди наруши мълчанието.

Крадецът на книги погледна надолу, към думите.

Хайде. Този път Руди изрече думата безгласно. Хайде, Лизел.

Тя чу как кръвта тупти в слепоочията й. Изреченията се замъглиха.

Бялата страница изведнъж се оказа написана на друг език и това, че в очите й не се появиха сълзи не помагаше. Дори вече не виждаше думите.

И слънцето. Това ужасно слънце. То разби прозореца — стъклата бяха навсякъде — и сипеше лъчите си над безполезното момиче. То сякаш крещеше в лицето й: „Можеш да откраднеш книга, но не можеш да прочетеш нищо от нея!“

И тогава тя го намери. Решението.

Поемайки си дълбоко дъх, Лизел започна да чете, но не от книгата, която беше пред нея, а от „Наръчника на гробаря“. Глава Трета: „Когато вали сняг“. Беше запомнила текста наизуст от уроците с татко.

— Когато вали сняг — поде Лизел, — постарайте се да си набавите добра лопата. Копайте дълбоко. Не трябва да ви мързи. Не пестете усилия. — Тя отново преглътна голяма буца въздух. — Разбира се, по-лесно е да изчакате по-топлите часове на деня, когато…

И тук всичко свърши.

Книгата беше грабната от ръцете й и й беше заповядано:

— Лизел, в коридора!

Докато получаваше своето малко Watschen, Лизел чуваше смеха от класната стая, прекъсван от удрящата ръка на сестра Мария. Тя ги виждаше. Всички онези смачкани на каша деца. Ухилени, заливащи се от смях. Окъпани от слънчевата светлина. Всички се смееха, с изключение на Руди.

През междучасието й се подиграваха. Едно момче на име Лудвиг Шмайкел дойде при нея с някаква книга.

— Хей, Лизел — каза той, — имам проблем с една дума тук. Би ли ми я прочела? — Лудвиг се засмя, десетгодишен самодоволен смях. — Ти си Dummkoph — ти си идиотка!

Облаците сега се носеха един след друг, големи и тромави. И други деца започнаха да й подвикват, наблюдавайки я как кипи от гняв.

— Не ги слушай — посъветва я Руди.

— Лесно ти е да го кажеш. Не ти си глупавият.

Към края на междучасието градусът на коментарите се повиши и в един момент нещо в нея се прекърши. Шмайкел отново се приближи към нея.

— Хайде, Лизел. — Той тикна книгата под носа й. — Ще ми помогнеш ли?

И тя наистина му помогна.

Стана, взе книгата от него, и докато той се хилеше през рамо на няколко от децата, тя я хвърли настрани и го ритна с всичка сила в областта на слабините.

Е, както можете да предположите, Лудвиг Шмайкел определено се сгъна на две, като в същото време получи и удар в ухото. А когато се строполи на земята, той беше нападнат. Беше връхлетян от момиче, което го удряше, дращеше и унищожаваше. Момиче обзето от неистова ярост. Кожата му беше толкова топла и мека. Кокалчетата и ноктите й бяха толкова страховито твърди и остри, макар и малки.